И докато около парламента протестът си остана рехав, в сградата обвиненията в предателство ескалираха. Депутати като Деница Сачева знаково не се обърнаха към президента в изказванията си, показвайки му презрението си. Но и той не остана длъжен на новото мнозинство. Видимо ядосан от това, че непримирими противници като ГЕРБ и ПП-ДБ ще управляват коалиционно, още преди дебата той го разкритикува: „Ясно е, че трябва да имаме редовно правителство и работещ парламент, но начинът на формиране на това правителство е с изключително тежки компромиси. Те засягат дълбоко устоите на демокрацията и морала в политиката, а това означава рискове и несигурност.“ А когато стана ясно, че новият кабинет ще събере достатъчно гласове, държавният глава възмутен напусна пленарното заседание. Той не дочака дори химна и клетвата на новите министри, което бе проява на, меко казано, необичаен етикет.

От друга страна, това е ход, който е точно в стилистиката на вечния сблъсък „за” и „против” Русия. Противопоставянето в обществото по тази линия започва години преди Освобождението – някъде през 1861 г., когато Георги Раковски предупреждава българите да не ходят в Русия, че там ще бъдат подложени на брутален глад и геноцид. Преиздавана няколко пъти, брошурата му е иззета от русофилската „Добродетелна дружина” на Евлоги и Христо Георгиеви и унищожена.

Левски също е бил против революционерите да търсят помощ от Русия и това става ясно от биографията му, писана от Захари Стоянов. Там той свидетелства за разговор на Апостола със съселянина на Иван Арабаджията - Божил Гергев, на който присъстват Димитър Общи, Ангел Кънчев, Сава Младенов. Тогава Апостола е запитан какво ще прави, когато се освободим, и отговорът му е еднозначен: „Когато се освободи България, за мен не остава вече работа помежду ви. Тогава аз ще да отида в Русия да съставлявам комитети, защото там, макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече.“

Под натиска на русофилите и най-вече при комунистическия режим след 1944 г. отговорът на Апостола е променен и в творбата на Захари Стоянов на мястото на „Русия” се вмъква фразата „за други народи”.

Но Левски не спира дотук. Той многократно предупреждава съратниците си да не чакат помощ от Русия за Освобождението. „Никому не се надявайте - говори той. - Ако не сме способни да се освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство...“ За това свидетелства и писмото му до Филип Тотю от април 1871 г., който предлага да се обърнат за съдействие към Русия. „За първото, което вий ни предлагате и искате го по-скоро, то чрез Н.М. Тошкова, за да помолиме Негово Високо Императорско Величество за помощ, на което сте уверени, че без друго ще ни помогне! Дай Боже да помогни и да подпиши бар за нашата република, ако технити републиканци гони и наказва до смърт в окната. Брате!” След което Апостола продължава, че това е „най-деликатен и важен предмет, който е като център на всички други наредби, щото като се предложи, води всичкити и други след себе си“. Как още тогава Апостола е знаел, че ако Русия ни освободи, това ще промени съдбата на нацията?

По това време най-изявените русофили са братята Христо и Евлоги Георгиеви и тяхната „Добродетелна дружина”. Те правят всичко възможно да убедят младите революционери, че България няма сили да се справи сама с Османската империя. Затова много често им отказват финансиране. Младите губят търпение и още преди Освобождението се стига до сериозен разкол.

Руско-турската война е повратна точка. Нацията празнува, а русофилите в прилив на благодарност изпадат в крайности. Първият премиер на свободна България Тодор Бурмов дори развива теорията, че можем да сме част от мощната славянска империя, че някога сме дали на руснаците старобългарския, а сега те формират новия български език.

„Може ли да ся рече, чибългарете си изгубват язикът, ако го доближат до старийт си писмен и богат язик”, пита той в израз на любовта си към странатаосвободителка.

Тук се намесват и колоси като Пенчо Славейков и Иван Вазов, които създават мита за безмерното благородство и обичта на Русия към българите.

Така постепенно е изграден митът за „добрия Дядо Иван”, който така се загнездва в народопсихологията, че незабелязано България осъмва с руски наместници и генерали. Някъде през 1878 г. става безпощадно ясно, че Апостола е бил прав и на страната й е отредена ролята на губерния. Русия попада в сложна дипломатическа ситуация и настоява да се промени Санстефанският договор, като се орежат границите ни, дадени с него месеци преди това. Решението е взето без участието на български представители.

По този повод е преиздадена брошурата на Раковски за Русия с предговор от Захари Стоянов: „Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: „Ето че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите...“ Според него големите ни герои като Левски, Бенковски, Ботев, Волов и др. никога не са се обръщали към Русия за спасение, защото от „нейния камшик боли повече”.