Голяма част от тях са екзекутирани в царско време, други приключват със затвор, глоби, изселване и отнемане на имущество. При социализма един е разследван за катастрофа, но умира от рак

Твърде често тежка съдба спохожда главните прокурори в България в миналото, показа справка на “24 часа - 168 истории”. Макар и по политически причини, голяма част от тях са били екзекутирани или репресирани, а други се разминават със затвор, глоби и отнемане на цялото имущество. Разследването и осъждането им е било много по-лесно от днес не само по царско време, а дори по време на тоталитарния социалистически режим.

В Царство България функцията на главен прокурор е изпълнявал правосъдният министър, а длъжността, позната ни в наши дни, официално е въведена през декември 1947 г. по съветски образец. Преди това, според Търновската конституция, прокурорите при Върховния касационен съд и тези при апелативните съдилища са назначавани и са били подчинени непосредствено на министъра на правосъдието.

Първият пример е Александър Малинов - виден съдия, прокурор, адвокат, дългогодишен лидер на Демократическата партия и петкратен министър-председател. По време на управлението на Александър Стамболийски е изпратен в Шуменския затвор (1922 г.) заедно с други водачи на опозицията, сред които Стоян Данев, Теодор Теодоров, Михаил Маджаров. Осъдени са като виновници за националната катастрофа. Лидерът на демократите е амнистиран след преврата на 9 юни 1923 г. Повежда Народния блок и през 1931 г. сформира правителство, след което излиза от политиката завинаги. Остава запомнен като един от малкото държавници, чието име не се забърква в афери и преследва неуморно корупцията по коридорите на властта. Умира по време на предизборно събрание в София.

По-тежка е съдбата на Спас Дупаринов - виден земеделски деятел, назначен за правосъден министър през 1923 г. Той издава разпоредби против гешефтите (непочтена търговска сделка, спекула - бел. ред.) на крупните търговци. Целта е да защити реформите на правителството на Александър Стамболийски. Извършва и редовни проверки на режимите в затворите и прокарва правни норми в защита на хора от всички слоеве на обществото. След Деветоюнския преврат е арестуван близо до Свиленград, изтезаван и осъден на 3,5 години затвор. Не ги излежава, защото е убит край село Вакарел на 10 ноември 1923 година.

Сред правосъдните министри, изпълнявали функциите на главен прокурор, е бил и Петър Джидров. След края на Първата световна война той влиза в коалиционното правителство на Теодор Теодоров и остава на поста от 28 ноември 1918 до 7 май 1919. След Деветнадесетомайския преврат Джидров се противопоставя на режима на крайнодесния политически кръг “Звено”, който е силно повлиян от фашизма. Интерниран е в град Елена. По-късно Народният съд го осъжда на 7 г. затвор, а по време на Процеса срещу интелектуалците получава 11 години зад решетките като шовинист. Умира в затвора на 3 януари 1952 г.

Тежка съдба има и Венелин Ганев, който става министър на правосъдието във второто правителство на Теодор Теодоров през 1919 г. След Деветосептемврийския преврат заедно с Тодор Павлов и Цвятко Бобошевски става регент на малолетния цар Симеон II. Остава такъв до премахването на монархията на 18 септември 1946 г. По-късно се противопоставя на политиката на еднолично завземане на властта от Българската комунистическа партия. Бива уволнен от Софийския университет, изгонен от БАН и изселен в Дряново.

Марко Турлаков пък става министър на правосъдието в правителството на Александър Стамболийски, но е изключен от партията и изгонен след несъгласие с част от реформите на БЗНС. Осъждат го на затвор по време на Деклозиеровата афера (опит на Антантата да привлече България на своя страна през Първата световна война чрез търговска сделка - бел. ред.).

Наследник на Турлаков е Петър Янев - също деец от Българския земеделски народен съюз, който е на поста правосъден министър от 1921 до 1923 г. Той става държавен обвинител срещу виновниците за националната катастрофа, след като XVIII обикновено народно събрание приема Закона за съдене и наказание на виновниците за нея. Първоначално, когато противниците на земеделците вземат властта след Деветоюнския преврат, той е арестуван, съден и оправдан, но на 24 април 1925 г. след атентата в църквата “Света Неделя” е изтезаван и убит в полицията.

Животът на Александър Радолов - друг министър на правосъдието в правителството на Стамболийски, също приключва с насилствена смърт. Като държавен обвинител той следи процесите срещу министрите, обвинени от Народното събрание за националните катастрофи. По-късно самият той е осъден от т.нар. Народен съд заедно с останалите депутати в XXV обикновено народно събрание. Екзекутиран е на 1 февруари 1945 г.

Никола Мушанов пък е един от видните политически и държавни дейци на Царство България, министър на вътрешните работи и премиер на страната ни в периода 1931 - 1934 г. Обявява се срещу влиянието на Съветския съюз в България, за което е осъден от Народния съд на 1 г. затвор, но е помилван и освободен. По-късно бива арестуван и разследван за връзки със опозиционни партии. Умира при съмнителни обстоятелства по време на поредните разпити - в кабинета на лекаря на следствието на Държавна сигурност.

С отнето звание “академик” и интерниран в лагера “Белене” е министърът на правосъдието в правителството на Пенчо Златев през 1935 г. - Любен Диков. Чак през 1994 г. 3-годишната присъда, дадена му от Народния съд, е отменена от Върховния съд.

След деветосептемврийския преврат комунистическата власт репресира и българския юрист и политик Илия Кожухаров. Той е изселен в град Левски, а след това изпратен в лагера “Белене”. Отнемат му правото да упражнява професията си на адвокат до живот. Той обаче е от малцината, които надживяват режима (умира 100-годишен в София - бел. ред.).

Димитър Пешев, известен като спасителя на българските евреи, става министър на правосъдието в първия кабинет на Георги Кьосеиванов. Народният съд го осъжда на 15 години строг тъмничен затвор, три милиона лева глоба, конфискация на цялото му имущество, както и лишаване от граждански права. Освободен е след 1 година благодарение на евреите в правителството.

Награденият за особени заслуги към държавата от цар Борис III с орден “Свети Александър” II степен Никола Йотов също е репресиран заради политическите си възгледи. През 1949 г. той е изпратен в лагера “Богданов дол” за 4 месеца, а по време на Унгарската революция от 1956 г. е вкаран в “Белене”. Отнемат му и правото да практикува професията си.

Краят за Васил Митаков е още по-драстичен. Министърът на правосъдието в четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов е осъден на смърт и екзекутиран на 1 февруари 1945 г.

Константин Партов пък, който става доктор по наказателно право, а впоследствие работи като прокурор към Софийския областен съд и министър на правосъдието, е осъден на смърт от Народния съд, глоба от 5 милиона лева и конфискация на имуществото. Екзекутиран е на 1 февруари 1945 г. и реабилитиран посмъртно на 26 август 1996 г.

Руси Ст. Русев също е един от министрите на правосъдието със злощастна съдба. Получава доживотна присъда от Народния съд, имуществото му е конфискувано и е глобен с три милиона лева. Умира през 1979 година.

Убит е и Александър Сталийски, който от 1928 до 1944 г. работи като адвокат и членува в обявения за фашистка организация Съюз “Българска родна защита”, а по-късно е назначен за правосъден министър в правителството на Иван Багрянов.

По време на социализма формално главният прокурор се избира от Народното събрание и е подчинен единствено на него. Отчита се само пред депутатите. Макар и с рекордни мандати, комунистическите прокурори имат далеч по-лека съдба. Иван Вачков е магистратът, управлявал най-дълго българската прокуратура в цялата й история - цели 19 години. През 1942 г., докато е студент по право в Софийския университет, излиза в нелегалност. Заловен е и осъден на смърт, но лежи в затвора до преврата на 9 септември 1944 г. На поста главен прокурор е от 1962 до 1981 г. Лично води делото срещу обвинения за шпионин на ЦРУ Иван-Асен Георгиев, срещу когото постига смъртна присъда. Вачков е един от малкото, които са разследвани, докато са на тази длъжност. Той е бил обвинен в причиняване на катастрофа с двама пострадали, при която милиционерите не му правят тест за употреба на алкохол. До съд и присъда така и не се стига, а по-малко от година след това умира от рак.

Костадин Лютов е главен соцпрокурор между 17 юни 1981 и 3 май 1987 г. Той е и е кандидат-член на ЦК на БКП. По време на мандата му около него няма как да има скандали, но любопитен факт е написаното за него от юриста проф. Велко Вълканов: “Лютов участвува и в заговора срещу Янко Янков. Като главен прокурор той прояви суровост, която излизаше извън мярката на справедливостта.

Неприятно ми е да го кажа, но истината все пак е такава: когато Лютов почина, много от юристите не прикриваха радостта си. За да изразят отношението си към него, използваха думи, които не бих искал да възпроизвеждам.”

Васил Мръчков е друг изявен юрист и политик, който става главен прокурор през 1987 г. и остава на поста до 1989 г. Скандали около името му се завихрят, когато вече не заема тази длъжност. Комисията по досиетата установява, че от 29 април 1973 г. той е бил сътрудник на Първо главно управление на Държавна сигурност (външното разузнаване - бел. ред.) с псевдоним “Юриста”. През 2004 г. Мръчков отново предизвиква общественото внимание, след като бива предложен от председателя на Народното събрание Огнян Герджиков за награждаване с орден “Стара планина”. Недоволството в този момент идва от опозиционните партии и ДПС, които са на мнение, че той е шеф на държавното обвинение по време на т. нар. Възродителен процес, когато принудително са сменени имената на българските мюсюлмани.

Главните прокурори от новото време след 1989 г. са общо осем. Последният е Иван Гешев, заемащ поста от 18 декември 2019 г. до момента. Преди него са Сотир Цацаров (10 януари 2013 г. - 18 декември 2019 г.), Бойко Найденов (6 ноември 2012 г. - 9 януари 2013 г.), Борис Велчев (23 февруари 2006 г. - 2 ноември 2012 г.).

Никола Филчев приема длъжността от Иван Татарчев и е главен прокурор от 18 февруари 1999 г. до 2006 г. Преди това е съдия във Върховния съд - наказателна колегия, и заместник-министър на правосъдието в кабинета на Костов. По време на службата му мнозина го обвиняват в авторитарно управление. Твърди се дори, че е замесен в убийството на военния прокурор Николай Колев. Съдебни свидетели го обвиниха и в аферата с мъртвата ямболска адвокатка Надежда Георгиева. Висшият съдебен съвет също иска оставката му. След края на мандата му той не бе разследван, а бе изпратен посланик в Казахстан. Точно заради казуса с убийството на Николай Колев европейските институции повдигнаха въпроса за създаването на работещи механизми за контрол и разследване на главния прокурор в България.