Алдо Курсано пред "24 часа-168 истории":

От експлозията се счупиха витрините на магазините, алармите на колите пищяха! Навсякъде имаше окървавени хора

Когато видях скутерите ни на парчета, се молех близките ми да са живи 

Апартаментът и колата ми бяха история! Едни развалини

Десетки са ранените по време на атентата на улица “Джеоргофили” във Флоренция през 1993 г. Но те са от късметлиите, които се разминават на косъм от смъртта.

Сред тях са Алдо Курсано и близките му, които тогава живеят в апартамент под наем на фаталната улица. Приятелката му и сестра й са намерени под отломките, но оцеляват. Той се прибира към вкъщи, но се забавя заради сандвич, който поръчва от заведение за бързи закуски.

Пред “24 часа-168 истории” Курсано си спомня за 27 май 1993 г., когато Флоренция е разтърсена от експлозия, за която по-късно ще стане ясно, че е поръчка на мафията, начело с Матео Месина Денаро, Джовани Бруска, Леолука Багарела, Антонино Джое, Джузепе Гравиано и Джоакино Ла Барбера

- Г-н Курсано, вашият апартамент е бил в епицентъра на бомбения атентат във Флоренция на 27 май 1993 г. Поръчката е от мафията начело с Месина. Какъв спомен имате за този ден?

- Имам много ясен спомен за този ден, защото подобно нещо никога не се забравя. Това е един траен белег у мен и близките ми. Извадихме истински късмет, че останахме живи, за да мога да разкажа днес какво се случи тогава. Беше много рано сутринта и аз тъкмо затварях бара си, който тогава работеше като нощно заведение. Бях много гладен и реших по път за вкъщи да си взема един тост за хапване. Точно този сандвич спаси живота ми, колкото и комично да звучи. Купих го и тръгнах по улицата с бавна стъпка. Не бързах за никъде. Наслаждавах се на светлините на събуждащата се Флоренция, която има един необясним чар по това време на денонощието. Обожавам този град точно заради това. Минавах точно през центъра. В този момент чух ужасяваща експлозия. Този звук така отекна в тишината, че аларми на магазини и коли започнаха да пищят в една и съща секунда. Чуваха се викове. За минути хора по пижами започнаха да излизат по терасите. Нямаше нито един човек, който да не беше събуден от удара. Всеки се чудеше какво става.

- Кога разбрахте, че експлозията е точно до дома ви, и какво видяхте, когато стигнахте до него?

- В първия момент дори не подозирах това. Бях в шок и се чудех какво става. Започнах да се съмнявам в момента, в който се приближавах до апартамента, в който бяхме под наем, от Por santa Maria на улица “Ламбертеска”. Видях как пушекът и виковете се увеличиха значително. Когато стигнах до дома си, усетих колко наситен е въздухът. Не можеше да се диша. Всяка глътка водеше до кашлица. Ужасна миризма. Гледах в краката си. Навсякъде имаше стъкла от счупените наоколо витрини. По улиците беше пълно и с отломки. Виждах окървавени хора. Плачеха, крещяха, викаха за помощ. Чувах различни имена - търсеха близките си сред тълпата.

- Къде беше семейството ви тогава?

- Тук идва най-страшният момент. Докато успокоявах хора по пътя до вкъщи, видях с очите си части от скутерите, които използвахме с близките ми, за да се придвижваме. Нашите скутери! Те бяха на парчета. Тогава осъзнах, че експлозията се е случила на разстояние по-малко от 100 метра от мястото, на което съм в момента. Изчислих в главата си много бързо, че това означава само едно - станало е точно до дома ми.

- Помислихте ли, че може да се е случило най-лошото с вашето семейство?

- Разбира се! Сякаш и наум не исках да си го казвам, но дълбоко в мен сърцето ми така се сви! Не мога да ви го опиша. Чак ме заболя. Само се молех на Господ. Никога дотогава не го бях правил така. Молех се те да са добре. Мисълта, че може да се е случило нещо с тях, ме парализира. Не можех да мърдам краката си. Просто спрях да се движа. Нямах сила дори да отворя устата си и да извикам за помощ. Опрях се на една стена. Сякаш тялото не беше мое, не слушаше командите ми. Исках да тръгна, но не знаех как да го направя. Трябваше да дишам дълбоко. В този момент до мен дойде един човек и ми помогна да седна на земята. Мислеше, че съм от ранените в експлозията, а не бях! Накрая станах, затичах се. Спомням си около мен една паника, един хаос от притеснени хора. Видях пожарникари, карабинери, линейки, Гражданска защита, цивилни агенти. Изсипаха се военните от армията. Те не ми даваха да премина, но трябваше да стигна до дома си. Молех ги да ме пуснат.

- Как разбрахте, че са живи, щом не ви пуснаха до дома ви?

- Разбрах го в 2,30 ч. през нощта от един пожарникар. Негови колеги му съобщиха, че са извадили невредими момичета под отломките. Били добре, но не знае дали са туристки, или местни! Сякаш това ме успокои, дори да не бях наясно със сигурност, че става въпрос за моите близки. Просто исках да се хвана за нещо, за да мога да поема въздух. Посъживих се малко и веднага се втурнах да разпитвам карабинерите как са изглеждали спасените момичета. Един от тях ми каза, че видял две девойки по пижами, които седели прегърнати. После тръгнали към гарата – тоест по пътя към моя бар. Затичах се отново. Накрая чух името си. Някой ме викаше - беше тя. Моята бъдеща съпруга със снаха ми. Живи! Бях най-щастливият жив човек.

- А къщата ви?

- Развалина. Всичко беше просто спомен за нея. Но ние бяхме живи. Това беше най-важното. Нищо друго. Мисля, че извадихме късмет. Молех се след това за близките на жертвите с цялото си сърце.

- Познавахте ли някой от загиналите хора в атентата?

- Познавах и ме болеше за тях. Малката Катерина - едва на 50 дни, сестра й Надя на 9 години, майка им Анджела на 31 г. и баща им Фабрицио на 38 г. не заслужаваха това. 22-годишният студент Дарио, който загина при експлозията - също.

- Промени ли това Флоренция по някакъв начин?

- Промени всички, но и самия град. Остави белег в живота ми и в този на близките ми.