“Тъмница и стъкла, хората тичаха панически към гората, изкарвах ги по пътечки догоре”, разказва притеклият се на помощ при катастрофата край Свиленград Кръстьо Буцев

“Знам, че боли, но трябва да търпиш! Пожарникарите ще те извадят, не плачи”, успокоявал той затисната от седалките жена

Писъци! По баира се носят неистови викове, Кръстьо поглежда надолу. Минути по-рано той е забелязал паднал в пропастта автобус до свиленградското село Младиново. Прави обратен завой, за да се върне и да помогне. Вижда десетки хора, които опитват да се изкачат до шосето. Пълзят, целите окървавени.

"Спасете ни, моля ви, помогнете", крещят от всичките му страни, докато се спуска, за да стигне до рейса.

Ясно си спомня гледката. Описва я като сцена от страшен филм. 

"Дано да няма умрели, дано да няма умрели", повтаря си през цялото време.

Около него пътниците от автобуса тичат като обезумели. Питат къде са и какво се случва. Бягат в различни посоки. Плачат и пищят.

Нещата се успокояват, когато цялата група вече е на шосето, където ги чакат линейките. Заключението - има една жертва, 19 души ще бъдат прегледани в болница, останалите са добре.

Катастрофата, която се случи край Свиленград преди броени дни с автобус, превозващ екскурзианти на път от Кавала, Гърция, към Бургас, шокира всички. Инцидентът стана на 11 декември вечерта, към 18,10 часа, когато превозното средство излезе от пътя, събори мантинела, обърна се странично и спря в гора от млади дръвчета преди дълбоко дере. Благодарение на това щетите се оказаха по-малко.

Първи на помощ на пострадалите пътници се притичват Кръстьо Буцев и Георги Соваджиев, които съвсем случайно минават оттам.

За ужаса, който вижда, пред "168 часа" разказва Кръстьо.

- Кръстьо, как видяхте автобуса, пропаднал в пропастта?

- Бяхме на пазар в Турция с моя приятел Георги и на връщане решихме да минем през Свиленград, въпреки че пътят оттам е малко по-дълъг. Съвсем спонтанно ни хрумна да сменим маршрута. Карахме внимателно и бавно, тъй като на завоите беше малко хлъзгаво заради времето. Беше валяло, асфалтът бе мокър. На един от тези завои забелязахме светлини и човек. Той светеше може би с фенер или с телефон, тогава не знаехме все още. Веднага намалих скоростта. В първия момент видях задната част на автобус и осъзнах, че става въпрос за катастрофа. Предната част беше паднала ниско долу. Мигновено направих обратен завой, за да се върнем до мястото. Спрях, така че да осветя с фаровете инцидента, тъй като нямаше видимост. Веднага след като слязох от автомобила си, за да погледна надолу в пропастта, чух викове за помощ - "Моля ви, помогнете, моля ви, спасете ни". Спуснах се надолу по баира. Беше дълбоко около 10 - 12 метра. Нямаше време да мисля за друго.

- Как изглеждаше автобусът, на кого помогнахте най-напред?

- Гледката беше страшна. Тъмница, викове, пищене, стъкла навсякъде. Първо видях самото превозно средство. Имаше седалки, които бяха разбили предния прозорец на рейса. Оттам пътниците бяха излезли минути след катастрофата.

Огледах се - виждах как хора бягат панически по баира, към гората, опитваха се да стигнат на високото. Пълзяха по нанагорнището. Бяха надрани от храстите, лицата им бяха в кръв. Шокирани, притеснени, питаха къде са и какво става. Викнах - моля ви, не ходете натам, не тичайте и по шосето. Стоите тук, успокойте се. Те не знаеха накъде ходят, бяха объркани. Малки деца пищяха от ужас. През цялото време чувах от различни страни - "спасете ни". Погледнах отново автобуса, трябваше да огледам положението вътре. Няколко души бяха останали в него. Трябваше да им помогнем да излязат. След това ги изкарвах по пътечки догоре. Давахме им вода. Светех с телефона, защото нямах фенер в себе си.

- Имаше ли тежко пострадали?

- Имаше една жена, която беше затисната. Молеше се да я извадя, но когато огледах около нея, осъзнах, че задължително трябва екип с оборудване, защото може да се нарани допълнително, ако аз го направя. Предницата на автобуса я беше затиснала Казах й - запази самообладание, трябва да търпиш, знам, че боли, но пожарникарите ще те извадят, не плачи, успокой се. Постоянно й говорех, за да е спокойна. Попитах някого дали да й дам вода, но ми казаха да не й давам, докато не дойде медицинско лице. Не трябваше да влошаваме нещата. Все пак опитахме да я изкараме, като мърдахме седалките, но нямаше как. Тя пищеше, когато ги мърдахме, защото я болеше кръстът. Мъчехме се да й помогнем, но я бяха притиснали ужасно много. Чак когато дойдоха пожарникарите с оборудване, успяха да преместят седалките, с чук чупехме стъклата, за да я извадят. Донесоха носилка и заедно с тях я пренесохме догоре. Качихме я в линейката.

- А останалите пътници?

- Изглеждаха зле. Имаше хора, които не можеха да стоят на краката си. Видях една жена може би със счупена ръка. Качихме я при колата, за да чака линейката.

- Има и загинала жена.

- Да, казаха ми, че има починала жена, в случай че я видя - да не се стресна. Казах им - добре, искам да помогна, на каквато и гледка да попадна, ще запазя самообладание. След това я видях - беше близо до шофьорското място, лежеше. По-късно разбрах, че е седяла на трети ред от страната на шофьора. Гледах емоциите да не вземат превес, защото не бях там, за да паникьосвам допълнително всички. Каквото можах, направих. Няколко души влязоха в моята кола. Имаше и малко детенце. Казах и на него да влезе вътре, за да се стопли, не да стои на студа. Времето и температурите бяха сурови. Всичко се случваше много бързо. Трябваше да изкарваме всички. Когато бях горе, се обърнах и казах - сега искам да ми кажете кой ви е ръководител, веднага да преброи всички, които сте тук горе, за да знаем дали има останали долу в пропастта. Може да сме пропуснали някого. Не знаехме колко човека са пътували. Някой каза, че рейсът е бил пълен.

- Шофьорът помагаше ли?

- Да, той помагаше. Точно с него мъчехме да местим седалките, които бяха затиснали една от жените. Държеше се много адекватно спрямо ситуацията, в която се намира.

- Бързо ли дойдоха линейките и притекоха ли се други на помощ?

- Нямам никаква ориентация за времето. Не мога да ви кажа с точност кога са дошли. Ние долу гледахме да изкарваме хората, дори за миг не съм си помислял да питам колко е часът. Искам само да кажа, че не сме направили геройство. Затова не искам да обикалям из медиите, за да разказвам какво точно се е случило и как сме реагирали. Всеки трябва да помага в такава ситуация. Имаше няколко тира, които подминаха. Изобщо не спряха, а със сигурност видяха катастрофата. Казах на моя приятел, докато е на шосето, да свети и да сигнализира, за да ни виждат, защото някой можеше да отнесе колата ми, ако кара с по-висока скорост. Скоро няма да можем да се отърсим от това, което видяхме, защото беше страшно.