"Имаше огромна отрицателна енергия към Александър-старши, но аз не се съмнявах в него", казва още доброволката Мая Кацарска

“Даваха ни карти, вървяхме с местен жител, обикаляхме села призраци”, описва издирването тя

Откриването на Сашко бе глътка въздух не само за баща му Александър, но и за всички доброволци, които се включиха в търсенето му. "168 часа" разговаря с няколко от тях, докато течеше акцията. След нейния край те описват добрата новина като "най-чаканото нещо". Казват, че в нито един момент не са имали съмнения за това дали детето е живо. Не са се колебаели и дали да продължат издирването му.

За организацията, обходените маршрути и следите в гората пред медията ни говори Мая Кацарска - една от жените, включили се активно в акцията по намирането на момчето.

- Мая, имаше ли хаос в издирването на Сашко от страна на доброволците? Липса на организация?

- Такива критики бяха отправяни както в интернет, така и в различни печатни медии, дори телевизии. Като човек, който е бил на терен, мога да кажа, че това е абсолютно невярно. Изключително планирано беше. Специално организацията я бяха подели хора от Студентския съюз. Имаше разпечатани карти. Те бяха маркирали райони. Бяха организирали и местни хора. На всеки човек, включил се в издирването, беше прикачен някой местен или местни - група от по 4-5 души, така че да има поне един запознат с местността. Вземаха ни телефонните номера, дори номерата на колите. След като приключим маршрута си, давахме рапорти. Обяснявахме кое как е обходено, какво е видяно, дали е имало нещо съмнително, смущаващо и т.н. В интерес на истината тези, които казват, че е имало хаос, най-вероятно имат предвид един определен тип хора, които, когато се събирахме на дадена точка, за да се разпределяме, се обръщаха към организаторите с думите: "Няма да ми казвате какво да правя.". Част от местните също подхождаха с повече самочувствие, но това беше така, защото те все пак си познават повече района.

- Още от първия ден ли беше така?

- Може би единствено първия ден беше по-хаотично, но това е нормално, тъй като все още не беше напълно ясно какво се очаква от всеки от нас. За щастие, нещата се случиха бързо. Успяхме да се синхронизираме, така че да няма излишно разпиляване на енергия, а да се действа целенасочено.

- Как протичаше издирването?

- Идеята е, че има някакъв маршрут, който трябва да се следва. Местните хора например знаеха по-скрити и непознати пътеки, изоставени сгради, които нямаше как ние, които не сме от Перник и околията, да ги знаем. Например стари военни поделения, стари търговски сгради, производствени сгради - също. Обхождахме села призраци, в които буквално имаше 10 обитаеми къщи, другото беше оставено да се руши. Всичко под някаква форма беше огледано. Разбира се, в дворовете на хората не сме влизали. Просто осветявахме с фенерите за някакви следи. Обикаляла съм във и около град Перник, в района на Брезник, в района на Радомир.

- Тоест ти си правила вечерни обходи?

- Да, най-вече. Първия уикенд се включвах през деня, след което се налагаше да обхождам маршрутите по-късно, защото съм на работа. Но това не ми пречеше, не съм се притеснявала от нищо. Била съм с други хора. Както казах, разполагахме и с фенери, които използвахме там, където нямаше ясна видимост.

- Имаше ли пропуски?

- Появиха се много конспиративни теории от това, че седмица следите на Сашко се губят и не откривахме нищо. Очевидно се видя, че дори без следа детето може да оцелее и да бъде намерено живо. Нещо, в което аз никога не съм се съмнявала. Но други хора го поставяха под съмнение. Може би в някакъв момент сред доброволците имаше обезверени. Имах едно наум, че Сашко предвид състоянието му е по-различен от нас. В никакъв случай не казвам това в лошия смисъл. Имам предвид, че неговите възможности са други. Той не е нищо от това, което сме ние. Обикновен човек ще го смаже психиката конкретно в тази ситуация заради страховете му - от тъмно, от глад, опасни животни, от това, че е далече от близките и дома си. Неговият случай е друг - в първите дни той едва ли е осъзнавал какво се случва. За него най-вероятно е било игра. След това той е започнал да се бори за себе си, за да оцелее в условията. Сиреч започнал е да се адаптира.

- Вие лично оставяхте ли храна, провизии за него?

- Аз не съм, но знам, че имаше и такава организация - за оставяне на храна и шишета с вода за него из различни точки по маршрутите. Ходех предимно на нощни преходи. Предполагам, че хората, които са обикаляли денем, са оставяли провизии за малкия.

- Попаднахте ли на някакви следи?

- Конкретни следи не бих казала, но имаше много сигнали. Доколкото знам, тези сигнали са били подвеждащи. Може да е имало истински следи и сигнали до оторизираните органи, тоест полицейските патрули. Но те не са били длъжни да ни дават отчет по какви следи работят. Мога да кажа, че често се случваше доброволци да следят полицаите, в случай че те се запътят към конкретна посока. Това според мен може и да е осуетявало работата им. Не искам да звуча грубо, но на моменти малко се преиграваше в стремежа да се покаже героизъм. Идеята беше да помагаме, а не да пречим. Нещо, което аз забелязах на обходите - обикновено хората тръгваха по някакви горски пътеки и дори когато сме били по полетата и горите, имаше такива, които обхождаха горски пътечки. Това дете не върви по пътеки. То върви в права линия накъдето му видят очите. Предложих им - дайте да търсим и в храстите, защото на Голо бърдо има храсти, високи по 2-3 м. Групата, с която аз бях тръгнала от София, влезе с мен в храстите, не ме оставиха сама. Другите продължиха по пътя или ни чакаха на пътеката. Според мен трябваше да влизаме и да обхождаме всеки храст.

- Тоест не е бил обходен всеки един район?

- Не мога да кажа, че е обходено всичко, но поне основните маршрути бяха. Все пак, за да бъде обходено всичко, трябва да вървиш като жива верига през всеки квадратен сантиметър. Няма как това да се случи. По-непроходимите места нямаше как да бъдат достигнати. Най-вероятно и не беше преценено добре как да се достигне до тях или не бяхме достатъчно подготвени за терена, затова може би имахме пропуски.

- Имаше ли момент, в който си се съмнявала в бащата на Сашко?

- Имаше огромна отрицателна енергия, насочена към него, през последните дни от издирването. Аз самата като родител по никакъв начин не можех да се съмнявам в бащата. Имах възможност да се срещна с хора, които са негови приятели и съседи в Перник и родния му Брезник. Нямаше нито един човек, който да каже нещо негативно за него. Всички бяха категорични, че той е изключително всеотдаен баща, любящ и грижовен. Стреса, който този човек е изпитал, не го пожелавам на никого. Не може да бъде съден за това, че не е давал информация на всички във всяка една минута. Давал е такава на когото трябва. Нямаше индикации, причина, която да ме кара да се съмнявам в него. Не трябваше да отклоняваме вниманието си от търсенето в това да се развиват някакви нереалистични идеи. Дори някой да беше излязъл виновен, работа с него щяха да имат властите. Ние бяхме там, за да търсим Сашко, а не за да съдим.

- Какво изпита, когато разбра, че Сашко е намерен?

- Първо усетих превъзбуда от благата вест, която всички чакахме. Невероятно удоволствие и облекчение. Разплаках се от емоция. Представих си момента, в който бащата на Сашко го прегръща. Спонтанната кампания по издирването на малкия също не се описва с думи. Едно голямо браво на всеки един, включил се в нея!