Иван Сотиров е български инженер и политик от СДС, бил е заместник-председател на партията. Народен представител от парламентарната група на СДС в 37-ото народно събрание и от парламентарната група на ОДС в 40-ото народно събрание.

- Господин Сотиров, какво е за вас 10 ноември?

- Многократно съм казвал, че на 10 ноември 1989 г. фактически официално започна преустройството на комунистическия режим в друга форма. Еднопартийна диктатура – тръгнаха да реформират системата, защото видяха, че комунистическата система банкрутира и е обречена. Процесът започна в цяла Източна Европа и общо взето, въпреки нюансите навсякъде тръгна по един и същи начин – трансформация на комунистическата система в нов модел. И в наши дни берем плодовете на този олигархичен модел – той беше това, което бяха замислили. Като основната им мисъл беше

да не им се потърси отговорност

и да завладеят икономическите ресурси и оттам да се върнат във властта.

- Можеше ли да бъде другояче?

- Такива бяха техните планове, но реално те не бяха предвидили отпушването на такава огромна обществена енергия от стотици хиляди, милиони хора, които излизаха по улиците, които гласуваха и повярваха, че има шанс

да се извърши една по-радикална промяна,

а не само тази “перестройка”, както те самите я бяха назовали. Фактически “преходът” е политкоректното наименование на преустройването на старата комунистическа номенклатура в нова - олигархична.

- Нищо ли не попречи на този сценарий да се изпълни 100%?

- Някъде по времето на правителството на Филип Димитров се получи един пробив. Първо, те не бяха предвидили да има коалиция – поначало замисълът на Луканов и сие беше да има една контролирана от тях опозиция, на която те да асистират. И която, общо взето, да изиграе ролята на трансмисия и да направи тези реформи, които не могат да направят през комунистическата партия, защото БСП беше все още доста консервативна, за да могат през нея да реализират перестройката. Но, първо, СДС тръгна като широка коалиция и другото, което не бяха калкулирали, е, че в структурите на демократичните сили по места влязоха много хора, които не бяха контролирани и бяха искрени демократи и антикомунисти. Затова в един момент те започнаха да изпускат от контрол СДС. Той се радикализира, за да стане доста радикално антикомунистически.

Обаче с превръщането на СДС в единна партия този процес беше профилиран. Нещо повече - вторият ешелон, антикомунистическият, който се беше зародил, беше изчистен и фактически СДС стана единна и колаборативна към БСП партия. Реално това върна СДС в изходна позиция, т.е. в Лукановия сценарий.

- А когато правителството на Иван Костов пое властта през 1997 г.?

- Тогава първата работа беше да се приеме една декларация за национално съгласие, която предвиждаше тези реформи да се извършат,

но се забрави цялото предизборно говорене,

което беше и един морален императив – да се потърси отговорност за десетките милиарди, които бяха откраднати.

Това беше казано и на протестите, беше констатирано и в декларацията, четена в парламента, и при цялата предизборна кампания ние имаме ангажимент да се потърси отговорност

за този

гигантски грабеж

Накрая, ако се погледне декларацията за национално спасение, която беше приета през 1997 г. През целия преход комунистите се опитваха да опаковат опозицията с такива документи – за национално помирение, за национално спасение... Така тръгна още от Петър Младенов.

- В СДС имаше и процеси на разделение и отцепничество – т.нар. сини мравки...

- Това не е толкова определящо, защото си беше закономерно. То беше заложено, но и естествено – хората не се познаваха, а между тях имаше всякакви авантюристи и дори откровено откачени хора. Така че тези “болести на растежа”, както ги наричат комунистите, са нещо нормално, защото в началото нямаше изградена мрежа от опозиционери.

Дори Филип Димитров имаше едно много добро обяснение за тази пъстрота – че при комунизма хората имаха възможност да контактуват само в малки общности. Възстановиха се стари партии от оцелели хора и същевременно се създадоха нови, пак от малко хора, които се познават помежду си и това беше един естествен процес.

Но точно това създаваше много широка основа на СДС, защото той имаше много демократична структура. А превръщането му в партия

уби този силно демократичен принцип,

защото от местния координационен съвет на ниво община до националния координационен съвет председателят беше пръв между равни.

Дори, много хора са забравили, но Филип Димитров нямаше право на глас, защото бяхме коалиция. Той само ръководеше заседанията и това не му пречеше да има авторитет. И по този начин се даваше възможност да има една вътрешна динамика и всеки се чувстваше представен. В момента, в който стана единна централизирана структура, всеки – от най-ниското до най-високото, който мине в опозиция, вече го отлюспваха, защото той вече нямаше никаква партийна защита. Аз бях 7 години секретар на Комисията по съюзна етика и помня много добре тази промяна.

- Защо хора, които бяха репресирани и с големи заслуги към борбата с комунизма, останаха извън СДС?

- Това беше логично следствие на първоначалния замисъл. Най-напред в СДС влязоха хора, които са дисиденти в БСП, но не са от старата антикомунистическа съпротива. Дори самите партии, които бяха гръбнаците на съюза, бяха основно такива, които са били в ОФ, и първите лидери бяха с доста умерено, меко казано, отношение към БКП и търсене на отговорността и те се притесняваха от радикалното говорене. А радикалните антикомунисти притесняваха тогавашното ръководство на СДС.

При Филип Димитров, който сам беше умерен и академичен тип човек, но понеже беше базово почтен, той не пречеше на естественото развитие на процесите. Тогава комунистите се уплашиха. Те не са очаквали, да речем, спомням си онзи протест, който 45 минути минаваше плътен по “Витошка”

с възгласи

“Долу БКП!”

Там имаше няколко комунистически кооперации, които се бяха изпокрили. Те мислеха, че с тях ще постъпят така, както те са постъпили със своите противници след 9 септември 1944 г.

Те изпуснаха духа от бутилката, но дори и сценаристите използваха тази уплаха на близо 1 млн. членове на БКП, за да ги консолидират зад гърба си.

- Но в СДС сякаш също имаше хора, които съдействаха по някакъв начин на комунистите...

- В СДС имаше провокатори, имаше и такива, които имаха комплекс от битието си по времето на комунизма и се опитваха да компенсират. А и в онзи момент на преден план излезнаха и много демагози и популисти, като виждаха общите нагласи, защото истината е, че в началото на 90-те години

“комунист” беше мръсна дума,

най-обидната квалификация.

- Какво е положителното през годините от 10 ноември насам?

- Най-голямата загуба е на първоначалния ентусиазъм, на този заряд, който имаше в началото. Но се случиха и много положителни неща. Въпреки голяма част от актьорите и този сценарий, който се усещаше и навремето, станахме членове на ЕС и НАТО, за което дори не сме и мечтаели. Да не говорим, че още в първата програма на СДС пишеше само за разпускане на Варшавския договор...

Опасността, която виждаме, е в западното левичарство, което се стреми да обясни комунистическите режими с някакво изкривяване на “истинското” учение. А ние виждаме, че няма в световната история комунистически режим, който да не е довел до масово изтребление и терор.