Прибрах се от Русе, където днес организирах семинар на тема: „Присъединяване на България и Румъния към Шенгенското пространство”. Представих последната резолюция на Европейския парламент относно приемането на двете страни в Шенген.

Благодаря на всички участници в семинара и най-вече на младите хора, защото промяната, която моето поколение и СДС осъществихме в годините на прехода, бе за тях, за бъдещето на България. Благодаря и на д-р Румен Христов – председател на СДС, който припомни позициите на синята партия относно членството на България в Шенген и Еврозоната. Благодаря и на новоизбрания депутат от СДС от Русе Драгомир Драганов, който очерта ползите за Русе и региона от членството на България в Шенген. Разбира се, откровено споделих и какви са препятствията, опасностите това членство да не се случи до края на годината. Накратко те са в политическия хаос, който създадоха т.нар. партии на промяната. Или както все по-често казват в Брюксел: „Вие, българите, сами си пречите”.

Прибрах се и естествено включих телевизора за новините. И видях, че днес на Архангелова задушница вицепрезидентът Илияна Йотова е отдала почит на гробищата на загиналите български воини през Първата световна война край битолското село Цапари (днес в Р Северна Македония). Предполагам, че е отслужена и панахида. И си спомних.

Като посланик в Р Македония успях да възстановя първите и единствено запазени в Северна Македония паметници на загиналите в Първата световна война български офицери герои. Те се намираха в окаяно състояние в двора на църквата "Свети Георги" в Цапари. А любопитното е, че това стана преди да има договор за добросъседство и приятелство между нашите страни, преди да има споразумение за такова действие. То се случи през главата на македонската страна. Това е любипитна история.

БИТКАТА ЗА ЧЕРВЕНАТА СТЕНА

През 1917 г. срещу нашите войски на Южния фронт са изправени почти 1 милион английски, френски, италиански, руски, сръбски и гръцки войски. Край Битоля, в Баба планина, се намира връх с името „Червената стена”. Евентуалното му превземане е отваряло пътя към долината на река Вардар, затова и защитата му е била от стратегическо значение. „Червената стена” се отбранява от 6-та Бдинска и 8-ма Тунджанска дивизии. На 27 март френските войски започват офанзива. Артилерията им изстрелва близо 200 000 снаряда срещу българските позиции. Благодарение на съдействието на местното население и доброто разузнаване, нашите войски са предупредени за артилерийската атака и успяват да избегнат големи жертви. След края на адския обстрел в настъпление тръгва вражеската пехота. Срещу българите се сражават 5 френски дивизии – почти 100 000 войника. Нашите са били пет пъти по-малко. Битката за Червената стена продължава близо два месеца. Със сетни усилия нейните защитници хвърлят дървета и камъни срещу настъпващите неприятели – оттам и другото име на върха – „Македонската Шипка”. На 18 май българската артилерия влиза в действие и попиляваме от бой французите Защо тях, завоевателите, няма кой да ги предупреди. Местното население е българско, т.е. македонски българи. Когато оръдията спират настава мъртвешка тишина. Тогава един от бдинските полкове тръгва в атака. Войниците вървят изправени, с щикове на пушките, но без да издават звук, без „ура”. Оцелелите едва 259 французи се предават. Мълчаливата атака на бдинци е сринала психиката на врага. Подвигът на защитниците на България край македонската Шипка е чутовен, неизмерим, велик.

РЕШЕНИЕТО

През 2001 г. научих тази история от българския военен аташе полковник Младенов и от моите сътрудници Сашо Горов и Ваня Андреева. Чувах я за първи път. Но и бях новодошъл посланик. Веднага посетих село Цапари и наистина видях в полуразрушено състояние надгробните паметници на седем български офицери, загинали под Червената стена. Близо година се опитвах да убедя македонската страна да подпишем споразумение за тяхното възстановяване. Без успех. Преди мен същото се е опитвал да стори години наред и моят предходник - посланик Ангел Димитров, който днес ръководи от българска страна Смесената българо-македонска комисия по исторически въпроси. Имах дипломатически опит, но по-голям бе политическият ми опит. Именно той ми подсказа, че македонците ще продължат да хитреят и да се ослушват, ще протакат „дипломатично“ въпроса за възстановяването на българските военни паметници и гробища. Затова реших без да питам никого в София да оставя дипломацията настрани или което е все същото, да си послужа с дипломацията на свършените факти. Пък каквото ще да става!

Заедно с кмета на община Цапари Йордан Станиновски и с Никола, председател на църковното настоятелство, обсъдихме възможността за възстановяване на паметниците в двора на църквата „Свети Георги“ ( на снимката). И двамата бяха наясно, че официално разрешение от македонското правителство за такова действие няма. Но нима родолюбието се гради на договори и бюрокрация? То или го има, или го няма. В „случая Цапари” го имаше, както някога когато тогавашните македонци са погребали българските офицери в двора на своята църква, което разбива лъжите на днешната македонска пропаганда, че те са били окупатори, така го имаше родолючието и днес. Видях го в очите на моите събеседници тогава.

Остана да се реши въпросът със средствата. Не, не съм търсил пари от държавата. Нито стотинка. Просто разграфих една тетрадка и написах в нея имената на всички служители в дипломатическото ни представителство. Естествено списъкът започваше с моето име. И след това ги помолих да направят дарение от своите дипломатически заплати за богоугодното дело на „ползу роду”. И цапарчанинът Никола, живял дълги години в Австралия, но върнал се в родното си село, извърши доброто дело. Как и кога, по тъмно или по светло,незнам. Но го осъществи.

"Случаят Цапари" не остана без последствия. Бях извикан за обяснение в македонското Министерство на външните работи. Наложи се да проведа един сложен, историко-литературен, разговор с македонската министърка Илинка Митрева, за съжаление покойник. Тя искаше много да разбере дали българското посолство, въпреки липсата на договор, си е позволило да извършва незаконна дейност на македонска територия. Отоговорих й че няма такова нещо. Тогава тя директно ме попита: „И кой тогава е възстановил българските паметници, г-н посланик”? Отговорих откровено: "Г-жо Министър, възстановил ги е благодарният към България македонски народ". Тя онемя. Но това е и самата истина. Затова и в края на нашия разговор министър Митрева се наложи да констатира, че е време да се подпише двустранна спогодба за възстановяване на българските военни паметници и гробища в Маедония. Което по-късно и се случи. И днес български държавници и политици отдават на Архангелова задушница почит на героите на България, загинали в защита на отечеството ни в Македония.

Оттогава изминават двадесет години. Дано българската държава продължи да полага грижи за паметниците и гробовете на българските воини защитници на Македония през Първата световна война, а през 40-те години и нейни освободители. Защото, само когато Македония е била българска тя е била свободна. Но защо е било така. Защото нейният дух и семка са български, без значение, че днес македонски политици и псевдоисторици отричат тази истина. Нека отричат, но не могат да покажат друг „случай Цапари”. Поне аз не познавам друг такъв случай. И докато македонските политици не осъзнаят това ще има дълго още да чакат пред портите на Европа. Докато им дойде акълът в главите. Това е „случаят Цапари”, това е поуката от Цапари.

*От фейсбук