Психологически феномен или реални същества се крият зад мита за огнедишащите летящи влечуги

Имало ли е дракони? На пръв поглед няма по-лесен въпрос – те са едно от най-популярните, но митични същества и въпреки че често са герои в книги, филми и компютърни игри, населяват само човешката фантазия.

Но откъде тогава са се появили и са превзели митологията на всички култури? От най-дълбока древност те се споменават още в Шумер, Вавилон и другите цивилизации на Месопотамия. В Египет те се олицетворяват от Апофис. В Древна Гърция намират отражение в образите на Питон и Хидра. Срещат се и в Индия, да не говорим за Китай, където са се утвърдили в хилядолетен символ на държавността. Техни сухоземни и морски аналози има и в Библията.

Преданията за тях са живи и в Африка, която някои изследователи посочват като първоначален извор на легендата за дракона. Още по-учудващо е, че още преди Колумб те са „преплували“ океана и се срещат и в индианските култури в Северна и Южна Америка. Достатъчно е да споменем за бога Кетцалкоатъл – пернатата змия. В Австралия и дори

в най-отдалечените части на Полинезия,

като Хаваите, където дори няма едри влечуги, те също се споменават в местния фолклор.

Всички индоевропейски народи разказват историята за герой, който убива гигантски змей – тя присъства неизменно в скандинавската, германската, славянската, британската, латинската и иранската митология. В българския фолклор също е претъпкано от змейове, лами и хали.

Затова колкото и описанията на отделните фантастични същества, наричани с това име, да се различават помежду си в подробностите, все пак подобен натрапчив феномен навсякъде на планетата явно има нужда от логично обяснение. И много учени са си блъскали главите над този проблем. Според някои той е чисто психологически. В аналитичната психология например, основана от Карл Густав Юнг (1875-1961), драконът се счита за проявление на негативния аспект на така наречения архетип на майката. И по-точно той символизира аспекта на унищожаващата и поглъщаща майка.

Доколкото драконът трябва да бъде убит, за да се спечели ръката на принцеса, той също се тълкува като форма на архетипа на сянката, анимата, персонифицирана в принцесата, която чудовището държи в плен. Сенчестият архетип означава негативните, социално нежелани и следователно потиснати черти на личността, онази част от „аз“, която е изтласкана в несъзнаваното поради антисоциалните й тенденции. Така според това схващане битката със змей символизира сблъсъка между две части на личността на човека.

Други дълбоки психологически и психоаналитични интерпретации виждат в дракона въплъщение на образа на всемогъщия баща, символ на власт и господство и санкционираща фигура на табута. От психоаналитична гледна точка борбата със змея е символ на борбата със злото вътре и вън от собствената личност.

Популярни антрополози като французина Клод Леви-Строс също имат готово обяснение за появата на легендарния образ и битката с него, който съпътства човечеството през цялата му история.

Християнската църква създава легенди за благочестиви светци, които побеждават сатаната под формата на дракон. Най-известната от тях е за свети Георги, който идва в град, застрашен от ужасен дракон. Той спасява хубава девойка, защитава се с кръстния знак и убива звяра. Жителите на града, впечатлени от

подвига на вярата и смелостта на св. Георги,

веднага приемат християнството.

В легендите и народните приказки драконите също са магически, но ранните натуралисти често са третирали тези същества като част от естествения свят. Биолози в Европа някога са писали за поведението и местообитанието на драконите, заедно с гущерите и змиите. Запазен е дори средновековен атлас, в който върху част от Поднебесната империя е написано ясно: „Тук има дракони“. А китайски учени дори са класифицирали дракона като един от 369 животински вида с люспи.

Изобщо древните говорят за тях като за реални същества. Не друг, а бащата на историята Херодот ни е оставил няколко изумителни свидетелства. Той дори разказва, че при посещението си във вавилонски храм местните жреци му показали жив дракон – „сируш“.

И макар съвременните скептици да предполагат, че най-вероятно това е било овца, дегизирана по-специален начин, за отбелязване е, че неговият образ в изкуството на Древен Вавилон не се е променил през столетията, което не е обичайно за митични същества.

Как съвременната наука обяснява легендарния феномен, четете в новия брой на сп. "Космос"