Графиня Ана дьо Ноай е първата жена във Франция, удостоена със званието званието Кавалер на "Почетния легион”

Обявена е за най-значимата френска поетеса на ХХ век, муза е на Анатол Франс и Марсел Пруст 

Гордее се с българското си потекло и се застъпва за Георги Димитров на Лайпцигския процес

На френската поезия България дава двама големи поети – Пиер дьо Ронсар (1524-1585) от прочутата френска поетична "Плеяда", наречен от своите съвременници "Принцът на поетите", и принцесата (по потекло) Ана дьо Ноай (1876-1933). Макар и родени в страната на галите, и двамата са с български произход, с което се гордеели до края на дните си.

На 15 ноември 1876 г. - годината на Априлското въстание, под знака на Скорпиона в Париж се ражда Ана Елизабет, третото дете

на гъркинята

Ралука Мосурос и на румънския княз Григорий Бесараб от прочутия благороднически род Бранковяну. По линия на майка си, която е известна пианистка, тя е пряка потомка на Софроний Врачански. Причината е, че Ралука е внучка на българския княз и дипломат Стефан Богороди, който от своя страна е внук на Софроний и е бил посланик на Високата порта в Лондон.

Несъмнената й поетическа дарба се проявява още в детските й години. На тринайсет вече пише истинска поезия. На двайсет и една става съпруга на френския граф Матийо дьо Ноай, страстен почитател на поезията, който ръководи един от елитните парижки литературни салони.

Младата графиня е много красива.

Но не само ослепителният й чар и

духовното излъчване

привличат най-големите френски писатели от епохата: Анатол Франс, Едмон Ростан, Марсел Пруст, Пол Валери, Жан Кокто, Колет, а също и почти целия интелектуален елит на Париж. Може да се каже, че всички оценяват изключително високо поетическия й талант, озаренията на романтичната й лирика, определят я като "ярко явление във френската литература", а Марсел Пруст казва, че "ако по отношение на Ана дьо Ноай се говори за гений, то тя действително го притежава".

Дебютната й стихосбирка "Безбройно сърце", издадена през 1901 г., я прави веднага известна. Следват: "Сянката на дните", "Възхищения", "Поема за любовта", "Живите и мъртвите", "Вечните сили" и още осем книги с поезия и проза. И всяка от тях е посрещната като истинско събитие във френския литературен живот. Получава много положителни

отзиви от

френската критика,

както и редица престижни награди – сред тях на Френската академия.

Ана е приета за редовен член на Академията на Кралство Белгия и става първата жена в историята на тази институция. Тя е и първата жена във Франция, удостоена с най-високото отличие – званието "Кавалер на Почетния легион".

Интересно за нас, българите, е че графиня Дьо Ноай сравнително късно научава истината за своя произход. Всъщност в него нямало нищо френско. Научава това след разговорите с брата на своята баба по майчина линия – прочутия български княз Александър Богориди (Алеко паша), известен ни от историята като генерал-губернатор на Източна Румелия, който прекарва

последните си години в Париж

и умира там през 1910 г.

По-късно в "Книга на моя живот" тя ще опише пътуването си до Цариград и ще сподели възторга си от "мраморния палат" на своя прадядо княз Стефан Богориди. Така у нея се пробужда българското самосъзнание. И още нещо: през 1933 г., малко преди смъртта си, "принцесата на френската поезия" Ана дьо Ноай се обявява публично в печата в защита на българина Георги Димитров, тогава несправедливо обвинен за подпалването на Райхстага в Берлин.

"С матовото си лице, което напомняше цвета на мрамора, с големите си пламенни очи, с орловия си нос, с нежността на чертите си, с леката си изящна походка, с чистия си метален глас, където и да влезеше, мадам Дьо Ноай спечелваше веднага сърцата на всички. А щом заговореше, високият й,

богат на нюанси глас бързо приковаваше общото внимание с повелителния си авторитет..."

Това ще напише за "Царицата на Париж", както са я наричали приживе, писателят Едмон Жалу в седмичника "Нувел Литерер" през май 1933 г., месец след смъртта й. Много френски и западноевропейски и румънски издания публикуват некролози и статии за Ана дьо Ноай. Обявяват я за "най- значимата френска поетеса на ХХ век"!

Била е муза на двама велики френски писатели – Анатол Франс и Марсел Пруст.

Ана дьо Ноай не е имала нищо френско в потеклото си, но това не й попречило да създаде блестящи образци на френската поезия.

Освен всичко тя е и единствената българка, погребана в известното парижко гробище "Пер Лашез".

Години наред за гроба й се грижела друга българка от Париж, която случайно открила надгробната й могила.

Днес параклисът е заключен и не се знае кой се грижи за поддръжката му. Но българска пръст наистина била донесена и тя се пази и до днес в специална урна до плочата, под която почиват тленните останки на графинята.

Ана дьо Ноай наистина е била почитана като една от най-интересните и продуктивни френски поетеси. Тя има

издадени десетки стихосбирки

Богатият й метафоричен език донесъл на поетесата голямата награда на Френската академия на науките през 1921 година, а по-късно била обявена за почетен член на Белгийската кралска академия.

Днес романтичната поезия на Ана дьо Ноай се радва на интереса на читателите не само във Франция, но и по света. Особено в Румъния. У нас тя бе преоткрита благодарение на талантливия поет и преводач Иван Бориславов.

През 1989 г. излезе антология на издателство "Народна култура" с нейни стихове под надслов "Сянката на дните".

Ана дьо Ноай

превод: Иван Бориславов

Ще се притисна аз с

най-крепката си сила

към своя обожаем и

многолик живот.

Преди смъртта за миг

да ме е съкрушила,

животът ми ще лумне

под слънчевия свод.

Широкото море,

разстлало лека пяна,

в безбрежните и сини води

ще съхрани

вкуса на мойта скръб -

солена и смълчана,

която ще тъмнее

сред белите вълни.

Аз ще оставя край

далечните баири

жарта на своя поглед,

видял ги да цъфтят,

а малкият щурец от

трънката ще свири,

желание събудил да тръгна

пак на път.

Искрящата трева на всяка

нова пролет

и гъстите пшеници

в зелените поля

ще видят как трептят,

подели волен полет,

ръцете ми, които

приличат на крила.

Дали природата

сред радости и грешки

ще помни нежността ми

и тъжното лице?

Но върху слабостта

на мъките човешки

ще има отпечатък

от моето сърце.