Те са като една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията без принос през вековете, пише в тайния си дневник художникът

Църквите им са пълни с “богомолци” и всички те любят своя вожд - най-ожесточения хулител на Бога и Христа

Руснакът няма собствена глава и винаги намира чужда, на която да е подчинен. Боготвори я и задължава всички да го правят, отбелязва Илия Бешков 

Илия Бешков е роден на 24 юли 1901 г. в Долни Дъбник. Негов брат е политикът Иван Бешков, осъден на смърт от комунистическия "Народен" съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г. В периода 1918 - 1920 г. Бешков следва в Юридическия факултет на Софийския университет. Завръща се за кратко в Плевен като учител. През 1921 г. започва да учи живопис в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов и завършва през 1926 г.

Още като студент печата карикатури в сп. "Маскарад", "Див дядо", "Българан", "Стършел", "Вик". Илюстрира изданията на издателствата "Т. Ф. Чипев" и "Хемус". От 1925 г. сътрудничи на в. "Пладне" и редица други издания.

На два пъти в този период е арестуван: през 1923 г. за участие в юнското въстание и след априлските събития през 1925 г. От 1930 г. е член на дружеството "Родно изкуство". От 1945 г. преподава в Академията рисуване, илюстрация и оформление на книгата, редовен професор там става през 1953 г., завежда катедра "Графика" до края на живота си. Умира в София на 23 януари 1958 г.

Представяме ви откъс от дневника на големия български художник и карикатурист Илия Бешков, писан в периода 1950 – 1951 г., с добавена част през 1955 г. "Черната тетрадка" вижда бял свят сега за пръв път извън семейството му в интересно ново издание редом до полицейското досие на художника, следен и неудобен за два режима - от 1925 г., та и в комунистическо чак до смъртта си през 1958 г.

Страници от дневника на Илия Бешков (1950 - 1955)

* Комунистическата акция за мир е в стоманените ръце на властта, а в главите на комунистите е налята като олово. Няма нищо по-изумително и

по-зловещо от това да чуете от устата

на комунист

думата мир!

Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета. При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви - всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. Не, те не лъжат, не хитруват, както правят човеците - те дояждат Вселената, както ненаситният мрак поглъща видимостта.

* Не е необходимо сравнението между българина и русина, ако не беше създадена необходимостта да "станем едно". Не бива да се отрича разликата поначало. Русинът обитава огромно земно пространство, което той не успява да насели и да овладее - то доминира над него.

Оттук идва първото чувство на подчиненост. Един огромен труп, който търси за своята неограниченост (пространственост) една глава, която да координира действията и движенията му, за да ги доведе до какъвто и да е порядък, подобен на човешкия. И ако тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя.

Какво би правил

този огромен

труп без глава?

Съвсем основателен страх, тъй като не са достатъчни костният и мускулният мозък, за да гарантират безопасното съществуване на това живо туловище.

Русинът няма собствена глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея. И естествено, най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това.

Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ - в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка и без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и невярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.

Русинът има единствената потребност - да се похвали с нещо - каквото и да е - царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са "най-" и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му от света.

Бои ли се русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или

в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят,

в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание - да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.

"Православна" Русия води единадесет "освободителни" войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя - това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови "освободителни" войни срещу България, Полша, Турция... и целия свят. Христос бе заменен със Сталин (досега успешно). Иконките под ризите на мужика са заменени с татуировки с лика на "бащицата" Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с "богомолци" и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене - този процес за него е приключен или не е започнал.

Един познат русин, избягал от революцията, поет, пушкинист, интелигентен и неокачествим мерзавец, идва редовно у дома, когато не успявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско "целувание", но не целува, а ме заставя да го целувам аз, и то три пъти по трите от безбройните негови страни.

Каква е тази отвратителна нужда. След напиването му, на тръгване той

пристъпва към

мен и ме хапе

Каква вулгарна нужда е пък тази? Напоследък изостави разговорите за Бога, стана болшевик, лектор по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе... Кой е опорочил това нещастно същество? - то не е било никъде, освен в Русия. Та където и да е, то носи своята родна атмосфера - една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин. Кому е нужно всичко това, освен на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от полза, човек не би пропуснал да го вземе. Ако дори за самия руски човек е от полза, щеше да е налице резултат някакъв - но там, в душата на този нещастен човек, грозотата се наслагва всеки ден.

Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети с корен от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза? Това се отнася до цялата руска живопис и не става дума за някакво майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина:

лъжлив, нескромен, развратен, преднамерен

Русинът няма духовно състояние. Той писа по подражание дълго време за Бога и Светия Дух, докато убеди и света, и себе си, че му липсва. От 30 години крещи за социализъм и труд, справедливост, правда, мир и благоденствие, за световно водачество, докато убеди света, че всичко това е пълна негова липса. Русинът е въобще нуждаещ се - той няма дар и когато е дълбоко убеден, че дава - той всъщност взема, защото

откъде ще вземе бездарният,

за да даде?

Защо русинът отрече с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, именно защото му липсва. Та дарът Божий наистина не съществува за русина и у русина, и той излишно бе задължен и обременен с Него от властническата руска църква.

Дарът Божий изисква боязън и смирение, а русинът е годен за животински страх и дързост. "Ради Христа" - казва вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си приятел, взема му часовника и заминава.

Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, за да се похвали с него, със сълзите си, с "голямата" си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята мерзост, с безкрайната си богата "душевна" амплитуда. Това е огромното туловище на руския ихтиозавър с мъничка глава - ехидна и зла.

"За Сталин!" - казва сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и заминава без изражение, без срам, без злина дори. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда десет часовника, които цъкат весело и безразборно в шепите му, и предлага настойчиво, с дълбоко осъзната добронамереност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той

няма друго съзнание, освен на обиран и обирач

Между тези две фази стои неизбежното напиване - бързо, стихийно "до чертого". Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче. Един пиян руски войник между граждани и деца желаеше и той да види мач на едно игрище. Беше някак мил и добродушен - младежката обстановка го радваше или спомняше за далечните му близки.

Някакъв особен началник го забеляза и сурово му заповяда да се прибере (навярно). Войникът се посмути, изрече нещо неразбираемо, засрамен и недоволен. Чуха се няколко изстрела. Началникът прибра пистолета си и бързо отмина. Там, на мястото си, смутеният пиян войник лежеше в кръв, потръпващ със същата усмивка на смутен и посрамен пред децата.

Децата, децата... те останаха с широко отворени очи, яркият ден нахлу в зениците им и след доста време очите им се замрежиха от сълзи.

* Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то срещу целуване на ръка.

Въздържател и вегетарианец, дълбоко и всестранно порочен, всмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар, този "човек" стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и... Омир (дори), от завист към Новия завет и лично към Христос - този човек изгради своето литературно дело - евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и (от) своята душа и

вмени тези скрижали на русина за вечни времена

* Познавам лично всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, колеги, познати, приятели и неприятели, дори и лоши, умни и глупави, но те всички си приличаха в едно - не работеха, не обичаха да работят.

Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та дори и чашата вино. За труда говореха намръщени и усилено търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на скъп покойник (със свръхестествен страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея.

Бяха готови да убиват невярващите в “труда”,

тези, които си гледаха работата и от обич и скромност се стесняваха да говорят за нея. Мисля дори, че те ненавиждаха работниците и трудолюбивите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с истинските ленивци и симпатични безделници.

И днес, управляващи, те са същите, със същата фанатична ревност към своя Бог "труда", и понеже е светотатство да се трудиш от удоволствие, от радост и за пари, направиха труда насилствен и безплатен, а те станаха негови жреци.