Bеднага след Руско-турската война от 1878 г. и радостта от създаването на своя държава българите с огорчение разбират, че възрожденските им идеали са заплашени от друга империя.

В края на ХIХ и началото на ХХ век след временното руско управление започват бунтове, опити за преврати на русофили и в крайна сметка принудителната абдикация на българския княз - всички тези дела са инспирирани от Петербург.

Много скоро пророческите думи на Левски, записани в първата биография на Апостола на свободата от Захари Стоянов: "Никому не се надявайте - говореше той. - Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че

не сме достойни

да имаме и свобода

А който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство", се оказват действителност. И макар че в наше време се намериха хора, които да оспорят завещанието му, мнозина от най-ярките ни фигури от онзи период са описали същото отношение към домогванията на руския империализъм.

За него свидетелства в предговора на книгата си "Истината за Задунайская губерния" и бъдещият премиер Димитър Петков:

"Ако преди освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да е било средства, че приготовляваната от Русия война с Турция за нашето освобождение е война не за

освобождението на “бедний славянин”,

а за разширението на руската Империя и за завладяването на Балканите и България от Русия - нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва...

Едва в последните години преди освобождението някои от българските патриоти, като Ботев, Каравелов, Стамболов и Левски, бяха започнали да изразяват съмнения в добрите намерения на Русия и правеха всичко възможно, така че освобождението ни да стане от самите българи, без външна намеса. Но техните думи се приемаха от всички като изказвания под влиянието на нихилистични стремления..."

И наистина още с първите си актове на Балканите след края на войната с турците Русия абсолютно неглижира българското участие в нея и дадените жертви. В тази връзка логично не е поканен и български представител при подписването на договора в Сан Стефано.

Но особено враждебно е отношението на Русия към Съединението на България през 1885 г. В момент, когато българската армия е струпана на границата с Османската империя, подтиквана от руските емисари,

Сърбия напада Княжество България

В този сублимен момент, за да се улесни нападението, са отзовани руските офицери от българската войска и тя остава без компетентно ръководство. По този повод началникът на Азиатския департамент изпраща телеграма на управляващия руското консулство в Русчук от 8 септември 1885 г., която гласи: "Моля Ви още днес повикайте в консулството всички висши руски офицери от гарнизоните: Русчукски, Видински, Търновски и Шуменски, а така също началниците на отделните части и им предложете да решат следните въпроси: В случай на отзоваване на руските офицери от България способни ли ще бъдат младите български офицери да заместят руските и да командват бригади, полкове, дружини? Има ли сред българските офицери достатъчно способни артилеристи? За колко време приблизително може да бъде приведена в бойна готовност българската армия със свикването на запаса? В състояние ли ще бъде българската войска при отсъствието на руските военни инструктори да устои на въоръжено стълкновение от страна на друга държава? Какви мерки руските офицери намират по-удобни за това, щото в настоящия момент да се затрудни положението в българската армия?"

Отговорът на всички тези въпроси е утвърдителен, а решението, което се взема, е

абсолютно предателство,

тъй като руските офицери до този момент са на българска заплата.

Следва светкавичната телеграма на Азиатския департамент до управляващия консулството в Русчук от 11 септември 1885 г.: "След доклада на военния министър за отзоваването на руските офицери, намиращи се на служба в България и Източна Румелия, и предвид на ненормалното положение в споменатите страни, Господарят Император на 10-я ден от този месец благоволи височайше да повели: Незабавно да се отзоват от България и Източна Румелия военния министър генерал-майор Кантакузин и всички намиращи се руски офицери, командири на бригади, полкове, дружини, роти, началници на спомагателни части и окръжни войскови началници със зачисляване на споменатите офицери във войсковите части на общо основание. Парични помощи за връщането на руските части до местата за служене да се дадат от сумата на Окупационния фонд".

Всички знаем как завършва позорната война и как българите успяват да защитят Съединението.

Но този акт, който печели симпатиите дори на Великобритания, е трън в очите на императорска Русия. Цар Александър III е бесен и по негова заповед започват опитите на Русия чрез русофилската опозиция и русофилски бунтове да намери повод за окупация на България. Вместо да признае реалността, тя провокира детронирането на княз Александър Батенберг от офицери русофили. А в крайна сметка абдикацията му става факт именно заради опасността от руска окупация.

На 9 август 1886 г. група офицери и юнкери

извършват

военен преврат

Негови организатори са началникът на Военното училище майор Петър Груев, заместникът на военния министър, капитан Анастас Бендерев и още двама офицери от военното министерство - капитаните Радко Димитриев и Георги Вазов. Показателно е, че в заговора участва лично и руският военен аташе в България полковник Сахаров. С интриги и размествания на войскови подразделения, верни на княза, в нощта на 8 срещу 9 август заговорниците успяват да обградят двореца. Нахлуват в него и арестуват княза. А след като го принуждават да подпише указ, че се отказва от трона, го изпращат принудително с яхта по Дунав до руското пристанище Рени.

Предателите обаче се радват на успеха си само за ден, тъй като са подценили патриотизма на българите, които помнят, че княз Батенберг е бил лично на фронта срещу сърбите. Стефан Стамболов, по това време председател на Народното събрание, както и други видни офицери и общественици се обявяват остро против незаконните действия по узурпирането на държавната власт. В резултат превратаджиите са изгонени, и то без да се пролее капка кръв. На 17 август князът е посрещнат отново триумфално в България, но пак заради Русия управлението му трае само 9 дни. Всички опити да се омилостиви непримиримата руска позиция са напразни, княз Батенберг абдикира и властта е поета от регентство начело със Стамболов.

Правителството на Васил Радославов (16 август 1886 - 28 юни 1887 г.) търпи от 13 септември 1886 г. безумните

намеси във вътрешните ни работи

на императорския комисар Николай Каулбарс, които имат като единствен резултат скъсването на дипломатическите отношения между двете страни на 6 ноември 1886 г.

В тази ситуация, когато отново е заплашено самото съществуване на българската държава, на 19 февруари 1887 г. в деня на Санстефанския договор (3 март по нов стил) русофили, дошли специално за целта от Румъния, отново правят метеж в Русе и Силистра. Без изобщо да разчитат на народна подкрепа, бунтовниците почти открито получават пари, оръжие и муниции от Русия. Планът на Букурещкия емигрантски русофилски комитет предвижда да се вдигнат по-големите гарнизони в Северна България, като се тръгне през Търново, а оттам - за София.

Но в деня на бунта по-голямата част от войската отново

остава вярна

на дълга си

към родината и плановете на метежниците набързо са осуетени. Този път, изправено пред опасността да избухне гражданска война, регентството предпочита да действа с подчертана твърдост. Военен съд, организиран и ръководен от правителствения пратеник майор Рачо Петров, осъжда ръководителите на бунта на смърт. На 22 февруари са изпълнени смъртните присъди на майор Атанас Узунов, майор Олимпи Панов, капитан Зеленгоров, поручик Кръстеняков, поручик Кожухарски, подпоручик Енчев, подпоручик Тръмбешки, Тома Кърджиев и Александър Цветков. Други офицери и войници са осъдени на затвор.

Неуспехът на метежа разярява неговите поръчители, които започват усилено да финансират тероризма у нас. Следват почти ежегодни покушения над видни български държавници. Независимо че през юни с идването на княз Фердинанд Сакскобургготски кризата у нас е напълно овладяна, руската страна веднага стартира и кампания по дискредитирането на главния "виновник" за опазването на българското княжество - Стефан Стамболов. Целта е не само той да бъде очернен политически, а и прякото му физическо отстраняване.

Така на 27 март (15 март стар стил) 1891 г. е извършен неуспешен опит за убийството на българския министър-председател. Тогава към 8 часа вечерта Стефан Стамболов и финансовият министър Христо Белчев излизат от кафене "Панах". На улица "Войнишка" край Градската градина злодеи връхлитат министрите. Чуват се два изстрела, после още един. Стамболов хуква и се шмугва в някакъв касапски дюкян.

Белчев издъхва

на място

Автори на покушението са подкупените с руски пари Димитър Ризов и Кристо Ножаров. Те минават западната граница и се покриват в Сърбия. После се прехвърлят и в Румъния, където обаче са задържани. Отново с руски подкуп са освободени и в крайна сметка убийците бягат в Одеса, където са им осигурени държавни пенсии.

През февруари 1892 г. е заклан д-р Георги Вълкович - наш дипломат в Цариград. Вълкович е депутат, министър, председател на Държавния съвет и директор на Александровската болница. От март 1887 г. е назначен за дипломатически агент в османската столица.

Убийците са Орловски и Дражев, които, след като го намушкват в корема, пренощуват на руския параход "Цар". На заранта Орловски и Дражев се шмугват в руското посолство при посланика Михаил Нелидов. Оттам, по волята на император Александър III, двамата са скрити чак във Владивосток.

Руска следа има и в самото убийство на

Стефан Стамболов,

извършено на 15 юли 1895 г. в София. Нападението е дело на група проруски ориентирани българи начело с Наум Тюфекчиев.

С пистолети и саби нападателите се хвърлят върху файтона, с който бившият регент и министър-председател минава по ул. "Раковски" в центъра на София. Цялото лице на Стамболов е насечено, двете му ръце са почти напълно отсечени, а дясното му око е извадено. Стефан Стамболов издъхва в страшни мъки три дни по-късно - на 18 юли 1895 г.

В същото време още в деня след нападението българската делегация, намираща се в Санкт Петербург и поставяща си за цел признаването на княз Фердинанд от Русия, получава покана за дълго отлаганата аудиенция при новия император Николай II.