Обличала дрехите на убитите жени и вечер флиртувала с пияни нацисти

Пленена от фашистите, тя да е палач, за да оцелее

Заради сифилис попада в немски концлагер, спасява я съветската армия

Историята на Втората световна война е изпъстрена не само с примери на героизъм, но и на предателство. Сега, когато ограничения от епохата на соца отпаднаха, започнаха да излизат много истории за сътрудничеството на руснаци с фашистите, понесли заслуженото си наказание. Интересното е, че немалко от тях са успели да се скрият под чуждо име и да избегнат възмездието. Наскоро по Първи канал на Руската телевизия беше излъчен 13-серийният филм "Палач" за Тонка Картечарката – жената, служила на фашистите, която хладнокръвно е разстреляла 1500 свои сънародници, а след войната успяла да се скрие за цели три десетилетия.

Медицинската сестра Антонина Макаровна Парфьонова поради грешка в гражданските регистри е записана с фамилията Макарова. Ражда се в село в Смоленската губерния през 1920 г. Когато постъпила в първи клас на селското училище, сгрешили фамилното й име с бащиното и затова във всички останали документи, включително и в паспорта и в комсомолската книжка, тя се водела като Антонина Макарова.

След като завършила последния, десети клас в училище, Тоня решила, че трябва да стане лекар. През 1941 г. заминала като доброволец на фронта, вдъхновена от популярния по онова време образ на Анка Картечарката от филма "Чапаев".

Скромната и стеснителна девойка станала санитарка. Като по чудо оцеляла от тежката, печално известна Вяземска военна операция през есента на 1941 г., завършила с поражение на Червената армия.

След разгрома на своята част Тоня скитала из горите на окупираната от немците огромна територия, докато не била заловена от тях. Очаквал я разстрел. Но скоро, с помощта на един също пленен руски войник, Николай Федчук, успяла да избяга и да се спаси. Решила, че трябва да всяка цена да оцелее, Тоня се предложила на червеноармееца в качеството на "временна", "походна" жена - нещо обикновено по онова време в СССР, и Николай Федчук я харесал.

През януари 1942 г. двамата бегълци успели да стигнат до родното село на Федчук - Червен кладенец, където го очаквали жена му и двете му деца. Завърналият се у дома дезертьор изоставил своята спътница на произвола на съдбата.

“Не се срамувах от тях...”

Психолозите криминалисти, изследвали тази зловеща история, са убедени, че следващите действия и цялото поведение на Тоня били в резултат от психическите травми от преживения ужас по време на "Вяземския адски котел" и изоставянето й от Федчук.

Така 22-годишната девойка продължила да се скита по села и гори, докато накрая попаднала в района на т.нар. Локотска свободна република, завладяна от немците територия със "самоуправление" от руснаци колаборационисти на подчинение на Третия райх.

Застрашена от разстрел като червеноармейка, тя решила на всяка цена да остане жива. Затова Тоня Макарова се съгласила да участва заедно с немски войници от "Републиката" в разстрела на наскоро заловени партизани и членове на техните семейства, включително на жените и децата им. Немците не искали "да си цапат ръцете" и затова им хрумнала идеята да назначат за свой служител - като палач - тази съветска девойка.

На Антонина зачислили лична картечница, последен модел "Максим", като за всеки разстрел й определили заплащане по 30 марки.

За да изпълни първата си задача, тя изпила солидно количество водка, и така успяла. Скоро започнала да "работи" съвсем уверено, хладнокръвно, без алкохол.

По-късно, на разпита, Тонка Картечарката признала, че не е изпитвала никакъв срам пред хората, които убивала, защото просто не ги познавала...

Ето какво още казала: "Случваше се, стрелям, после отивам да видя какво е станало, а някои още мърдат. Тогава стрелям пак, но вече право в главите им, та да не се мъчат дълго..."

В своята "работа" Тонка имала и доста "натоварени дни", както се изразила пред следователите. Налагало се в рамките само на един ден да извърши по три масови екзекуции на десетки хора. Според официалните данни тя убила 1500 души.

"Арестуваните ги подреждах в права линия с лице пред специално изкопаната яма - казва тя. - На мястото на разстрела един от моите помощници докарваше от отсрещната й страна личната ми картечница. След разстрела аз лично обикалях мъртвите да проверя има ли оцелели. Гледах и вещите, дрехите, ако имаше часовници и бижута, ги прибирах. Защо да ги заравят в земята? Жалко, че по някои хубави дрехи остават следи от кръвта и куршумите!"

Сега вече се чувствала близо до своя любим образ от киното - Анка Картечарката, с "малката" разлика, че героинята от филма убивала враговете, а Тонка дори жени и деца. Напрежението от "тежката работа" Тонка се опитвала да пребори вечер с немските войници и офицери в местния музикален клуб. Била хубава, привлекателна и немците я харесвали. Тогава обличала най-хубавите си дрехи, взети от убити от нея жени, и след доста алкохол на другата сутрин се събуждала в леглото на някой от офицерите. Не престъпница, а “герой от войната”!

Всичко се променило през лятото на 1943 година, когато Макарова била изпратена в болница заради сифилиса, прихванат от немците в Локотската свободна република. Така този неприятен момент всъщност се оказал решаващ за спасението й да избегне възмездието на Червената армия като предател. Там, след като завъртяла главата на готвача на болницата, украинец колаборационист, избягала с него през Украйна във все още окупираната от немците Полша. Скоро нейният спътник бил убит, а нея като рускиня изпратили в концлагера в Кьонигсберг. За малко късметът да я изостави, но през април 1945 г. лагерът бил освободен от съветската войска, а Тонка междувременно откраднала документите на починала червеноармейка и се представила за санитарка.

Антонина успяла да се устрои на работа в една военна болница, където в нея се влюбил ранен войник, истинският герой от фронта Виктор Гинзбург. Младите сключили брак, тя приела фамилията на мъжа си и след войната Виктор я завел в белоруския град Лепел.

Тонка родила две дъщери, работила в местната шивашка фабрика, често била канена в клубове и училища да разказва като "герой от войната" разни небивалици от своето славно минало. Пазела се да не пие алкохол, страхувала се да не изгуби контрол и да започне да говори повече. Така виновната за гибелта на 1500 свои сънародници живяла повече от трийсет години щастливо като добра работничка ударник, вярна съпруга, грижовна майка и при това "героиня от Великата отечествена".

С новото име и местожителство било почти невъзможно да се открие известната "Тонка Картечарката", която властите упорито търсели още през военната 1945 г. Така неволната грешка на нейната първа учителка й помогнала да се укрие от правосъдието.

Но през 1976 г. един от братята на Тонка трябвало да пътува за чужбина. В задължителната подробна анкетна карта, заедно с имената и адресите на своите близки и роднини, той посочил и сестра си - Антонина Макарова, по мъж Гинзбург, живееща в Лепел, Белоруската ССР.

Така неуморните другари от КГБ стигнали до Белорусия и градчето Лепел. Довели със себе си тайно някои от оцелелите живи свидетели, бивши граждани на "Локотската свободна република", за да я разпознаят и да свидетелстват. И те наистина веднага разпознали в скромната и порядъчна Антонина Гинзбург жестоката масова убийца.

При ареста се държала доста овладяно, спокойно, убедена, че ще се спаси поради давността на престъпленията, че ще получи най-много три години в лагер. На разпитите заявила, че не изпитва никакво чувство за вина, че не се разкайва за стореното от нея.

"Така се случи. За мен това беше просто работа, за която ми плащаха...", казала тя.

Съпругът на Антонина, който отначало не знаел причината за ареста й, тичал по разни инстанции, писал писма до Брежнев и дори до ООН. Когато следователите разказали на Виктор Гинзбург за злодеянията на любимата му жена, той, заедно с дъщерите си, веднага напуснал града.

А зловещата убийца, жената палач Антонина Макарова, или Тонка Картечарката, получила смъртна присъда.