На крак искам да разкажа за първото украинско семейство, с което се запознахме.

Случи се в ситуационния бежански център в София само минути след като стъпихме там преди няколко седмици. Още в първия ден на агресията, Аня събрала две чанти, качили се на малката си Киа и потеглили. Сергей бил с разрешение да излезе от страната, защото имат 3 деца. Имали къща до Киев, ябълкова градина и лозе, собствен бизнес в строителството, свястно училище, близост до родителите, спокойствие. “Имахме всичко”, казваше жената, нямаше търпение да се върне отново у дома.

Говори чудесен английски, за разлика от Сергей, който не разбира и дума, но пък е усмихнат и иска да те разбере, с него общуваме на нещо между руски и жестомимичен, но ясните му очи и грижовни ръце говорят повече от думи. Това са скромни, ведри, ненатрапчиви хора, гледат да не притеснят, да не са в тежест, питат, извиняват се, благодарят за всичко.

Виждахме се още няколко пъти в ситуационния център, в който доброволци от фондация Фондация #ЗаДоброто посрещат всекидневно стотици бежанци, обработват документи, настаняват, помагат… Искахме още тогава да ги изведем това семейство от малката им таванска квартира в Младост, но нещо все осуетяваше - ту децата боледуваха, ту те, ту ние и т.н…

Едва преди седмица успяхме да се организираме и да отидем заедно в “Докторската” градина… Беше слънчев, топъл следобед, срещнахме се с приятели, ядохме пица, пийнахме винце (те само за “наздраве”, явно бяха въздържатели:), децата се разиграха едно с друго сякаш винаги са се познавали. Час по-късно дъщеря ни викаше “смотри, смотри”, а тяхната Мила казваше “ела, ела…”, ние възрастните говорехме, после се разхождахме през разцъфнала София, разказвахме им кое какво е; а когато минахме през “Александър Невски” и им предложихме да им я покажем отвътре, те се спогледаха и любезно отклониха с “може би следвашият път, сега сме пили вино”…

После отидохме у дома. Аня видя пианото, попита дали може да седне и… засвири. Красиво.

Сергей се загледа в библиотеката, после седнахме да вечеряме. Сякаш едва тогава за пръв път споменахме войната в Украйна. Разказаха, че тяхната къща, встрани от Киев засега била незасегната. Но апартаментът на нейните родители бил апроприиран за руска щаб квартира, защото бил на последен етаж и имал отличен изглед към шосето. След като войниците го напуснали, от имуществото им не било останало абсолютно нищо — включително бельо и кучешки консерви. Библиотеката с книги не представлявала интерес: “За какво ви е всичко това?” били казали войниците с насмешка, когато влезли.

И нямаше вайкане, нямаше проклятия, не чухме лоша дума срещу руснаците.

После дойде топлата пилешката супа, която беше сготвила баба Ани (майката на жена ми), и докато децата хранеше детето, украинката я опита, очите й се отвориха широко “Само мама може да прави такава пилешка супа”, и казва на мъжа си “Серьожа, опитай. Това е чиста майчина любов.” Колко емоции извади тази пилешка супа!

После пак разговори, още игри с децата, редене на пъзели, куклен театър и т.н… до късно.

Сергей разказваше както за работата си в Украйна, така и за ябълките в градината, които трябвало да се берат с ръкавици и да се опаковат всяка една поотделно в хартия, за да се запазят здрави и хубави.

По-късно, докато ги изпращах към метрото, а улицата беше пълна с хора и беше топла, красива вечер, усетих, че всичко изглеждаше по-хубаво, отколкото всъщност е - дори ужасните тротоари, разбитите плочки… И си мислих, Боже, колко сме благословени. Колко велико нещо е мира, и колко човешки поколения са минали, за да стигнем дотук — да можем да ходим нощем по улиците, да не се страхуваме от непознатите, да чуваме различни езици, да съжителстваме в мир… И колко ужасно трудно за човешкия род въобще е да живее в мир.

Някъде пред Съдебната палата Аня клати глава и казва “За пръв път днес от толкова време се смях” и пипа с ръка скулите си. “Мисля, че хванах мускулна треска на лицето, толкова радостна бях.” После замислено добавя: “А ето че сега от това чувствам вина.”

Аз опитвам да кажа, че всичко ще е наред, че войната ще свърши и когато влязат в Европейския съюз за десетина години държавата им ще се изправи на крака, ще могат да пътуват навсякъде…

“И тогава ще ни дойдете на гости, нали?” казва Сергей. Разбира се, казвам, после ги изпращам на метрото.

Ден по-късно Сергей започна работа, децата продължават някак да учат онлайн, Аня продължава да иска да се връща в Украйна, но все по-ясно разбира, че това няма как да стане току така.

Евтиният наем, който плащаха за таванското тясно жилище изтичаше, затова и се налагаше да потърсим някакво по-дългосрочно решение.

Вчера, с помощта на приятели (Радена и Лъчо) намерихме обзаведен апартамент, който на нас ни хареса много. Отидохме на оглед със Серьожа, Аня и трите им малки деца.

Те се влюбиха в него, а хазяйката най-неочаквано свали доста от искания наем.

Надяваме се в него да намерят свой дом далеч от родния си дом.

Това са първите украинци, с които се запознахме.

Първите, с които децата ни заиграха като че винаги са се познавали.

*От фейсбук