Последиците за България са фатални, децата на
инакомислещите са пратени в урановата мина

Подчиняват църквата на БКП и избиват свещеници

Съветски танкове най-безцеремонно нахлуват в братска България, която не е изпратила своя войска в СССР и при това е във война с Германия, но това за Сталин е без значение.

По време на последвалата окупация България изхранва над 600 000 руски войници. Една част от тях грабят, изнасилват, безчинстват.

Съветската окупация от 8 септември 1944 г. и подтикнатият от нея "Отечественофронтовски" преврат на 9 септември стават след като в Москва решават, че по друг начин властта в България не може да бъде заграбена. Планът за пълното овладяване на странаат ни започва да се осъществява. Той

включва изтребване на българския елит,

налагане на пълен контрол н и стопанско поробване на държавата.

Всъщност още царска Русия планира обезглавяването на българската нация. За това са запазени стотици документи, разкриващи коварната роля на Русия в нашата история и целта й чрез войната от 1877 да превземе Проливите, а след това да превърне уж "безкористно освободената" страна.

След като през 1887 г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопоставя на проруския преврат и до 1894 г. - и на руските попълзновения, в Русия разбират, че само с премахване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана.

Необходимо е монархическата институция да се изкорени,

а за това първо трябва да се изтреби обществено-политическият елит. И чрез свои платени агенти русофили вдигат бунтове и правят опити за преврати.

Смяната на властта не се случва и с мащабния атентат в църквата Света Неделя в София през 1925 г., за който много историци смятат, че е планиран в Кремъл чрез Георги Димитров. Но през есента на 1944 г. вече никой не може да спре съветските войски у нас.

Получавайки властта от тях, българските комунисти започват

масови убийства без съд и присъда

До края на 1944 г. са избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, нисши военни чинове, дребни търговци и изобщо по-видни и необходими за обществото хора по места.

Викани посред нощ "за малка справка", те изчезват в незнайни безкръстни гробове. На тяхно място новата власт бе комплектувана главно от слабо образовани и некомпетентни хора, което се отразява сериозно върху развитието на т.нар. "народна република", в която няма нищо народно, освен диктатурата на една партия-мафия, завзела със съветска помощ и насилие властта.

В "Държавен вестник" от онзи период са публикувани съобщения за

повече от 30 000 безследно изчезнали

(всъщност избити без съд и присъда) българи от елита на нацията, като трябва да отбележим, че не всички засегнати семейства са имали смелостта да съобщят за загубата на близките си.

Впоследствие, за да се "узаконят" убийствата, някои от загиналите бяха "съдени" задочно (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

Вторият етап на чистката беше позорният, безпрецедентен в световната история противозаконен "Народен съд" от декември 1944 до април 1945 г. В него 135 съдилища в цялата страна осъждат 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда (по други данни - над 3000). Там "съдеха" хора от елита, които не можеха току-така да "изчезнат безследно" - регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери.

С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV Обикновено народно събрание, цели министерства, Генералният щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанският и интелектуален елит на страната.

На някои особено важни “подсъдими”,

като регентите, разпитите се водят в Москва от съветски следователи.

Сред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други.

Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност.

Обезкръвяването на българския народ

приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947 г.

Общо през 12 затвора и 56 концлагера по руски модел в периода 9 септември 1944 до 9 ноември 1989 г. минаха над 220 000 души. Чудовищно изобретение от 1946 г. насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други "неблагонадеждни" или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990 г. живи 3000 души всички до един бяха болни от рак или левкемия. А уранът, продаден на безценица, заминаваше за "братската страна" и с него беше направена първата руска атомна бомба… Случайно оцелелите близки на избитите бяха "въдворени" да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.

След като бе изтребен до голяма степен българският елит, от Москва изпратиха своя лакей Георги Димитров да оглави правителството. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и говореше български с руски акцент. Ще го запомним не само с пиянството му и с определено вредителската му, антибългарска политика, но и със абсурдната и смешна фраза- лозунг:

“Дружбата ни с великия Съветски съюз ни е необходима,

както са необходими слънцето и въздухът за всяко живо същество!" Въпреки назначението руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шурея му и негов телохранител - Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, болният и алкохолизиран "герой от Лайпциг" вече беше употребен и напълно безполезен и господарите му го отровиха с живак, поставен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума "Барвиха" край Москва през 1949 г. След това поставиха на мястото му агента-сталинист Вълко Червенков.

С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в

Коминтерна “македонска нация”

във Вардарска Македония, която беше подарена на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за "македонци". В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – "учители", "книжари" и други, "обучаващи" населението на "родния му македонски език". Беше направена така наречената "правописна реформа", замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-те години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта - и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за да откъснат окончателно изконната българската област Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната

култура, обявена

за “фашистка”

и “буржоазна”,

като организираха публични палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.

Забранени бяха за издаване и четене дори автори като класиците Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от Средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофагът с костите на Гоце Делчев.

Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха сменени с имена без титли. Така ул. "Цар Иван Асен ІІ" стана "Иван Асен", улица "Цар Симеон Велики" – "Симеон", и други подобни кощунства. Държавният герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите "681 - 1944 г." точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни 13-вековна държава.

Химнът беше преправян на

три пъти

Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, като хиляди свещеници бяха убити. А българите насилствено принуждавани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни "ритуални домове". Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка.

С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и в продължение на 45 години бе превърнат в безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест, подобни на тези в Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г. или Полша - през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 г. Окупаторите добре си бяха свършили работата…

n Как започва стопанското заробване на България, четете в следващ брой.