Лош късмет стопира сценария му “Аз съм Левски”. Сатирикът е кръстен на брата на последния войвода от Априлското въстание, пълномощник на Апостола

От името си в кръстословицата на в. “Поглед” научава, че е реабилитиран след скандала с “Люти чушки”

Има пръст в избирането на “Мила Родино” за химн на България

“За истината питай само Радой Ралин!”

Такъв обиден вик се чува от дъното на залата по време на много разпалена среща в бургаски завод между работници и писатели, когато един млад мъж пита гостите защо не пишат истината за живота.

За обикновения човек само един няма равен сред творците. Само един има смелостта да бъде свободен. Популярността на прочутия сатирик в средата на шейсетте години е голяма, а тепърва ще става огромна.

“Човек навред можеше да чуе десетки епиграми, които хората знаеха наизуст и за които твърдяха, че са от Радой Ралин. Лично аз смятам, че най-малко половината му бяха приписвани или пък бяха полунегови. Много хора нагласяваха епиграмите според своите разбирания, т.е. ставаха съавтори на Радой.

***

И така човекът със странната брада, който изпитва панически страх да не хване хрема и чиято първа работа е, когато влезе в някаква стая, да затвори всички прозорци, за да не духа, се оказа най-феноменално смелият и неподкупен дух, който днешна България познава. Никакви поощрения нито от Запад, нито от Изток, никакви чужди кореспонденти, които да бдят за неговата сигурност, никакви дипломатически застъпвания, нито пък специално изразено чувство на благодарност и симпатии от задгранични интелектуалци. И тъкмо затова за мен Радой Ралин е уникално явление в цяла Източна Европа и може би една от най-гордите прояви на истинския български дух.” (Из “Задочни репортажи за България”, Георги Марков)

През 2022 г. се навършват 100 години от рождението на Димитър Стефанов Стоянов- българския писател, поет, сатирик и дисидент, който с псевдонима си Радой Ралин и до днес е символ на свободния човек.

Оказва се, че в много официални биографии и документи е сбъркана истинската му дата - 22 април 1922 г., като е подмладен с 12 месеца. Сега по повод на един век от рождението на легендарния зевзек излезе юбилейното издание - “Събрано” от Радой Ралин. Годишнината е отбелязана и със спектакъл в Сатиричния театър - “100 години Радой Ралин - една красива грешка”.

Любимецът на народа се ражда в Сливен. Баща му е печатар и собственик на книжарница “Модерно изкуство”, а майка му Кина е много набожна жена. Радой е комунист идеалист, който става нравствено отрицание на понятието “партиец”. Става член на Съюза на българските писатели и член на БКП. Неговата съвест стои над всичко.

От много рано със своята будност той си спечелва вниманието на ДС. Следен е под кодовото име Философът, а по-късно е наблюдаван и под псевдонимите Злобния и Козела.

Прескачайки купища биографични факти от живота и кариерното развитие на Ралин, не може да се пропусне акцентът върху едно от най-ключовите събития около неговата личност. Публикуването на “Люти чушки” през 1968 година - книга, в която са събрани негови епиграми, придружени с илюстрации на художника и карикатурист Борис Димовски.

В онзи момент Радой вече е любим герой. Тиражът на произведението е в 40 000 екземпляра, на пазара са пуснати 20 000, докато останалите са още в печатницата. Първата седмица продажбата върви нормално, но втората, когато някой открива, че вътре има илюстрация на прасе с опашка - подписа на Тодор Живков, плюс епиграмата: “Сит търбух за наука глух”, книгата буквално е разграбена. Тогава се появява и първата унищожителна оценка (не публична), направена от Давид Елазар, завеждащ отдел “Пропаганда и агитация” при ЦК на БКП, във вид на докладна записка до Секретариата на ЦК.

Втората оценка е на бюрото на ГК на БКП, също отрицателна и със заключението, че “... авторите по същество преминават в редиците на нашите врагове”. В Градския комитет вече е разговаряно с Радой Ралин и с Борис Димовски. И двамата отказват каквато и да било вина. Наказани са партийно със “строго мъмрене с предупреждение”.

Междувременно директорът на издателството Борис Ташев е разпитван от Държавна сигурност и от представител на ЦК на БКП. По внушение на ЦК във връзка с “Люти чушки” са наказани всички работили върху това издание.

Вестта за “опасната” книга плъзва из цялата страна. Цената на черно скача главоломно.

По нареждане “от горе” останалите 20 000 екземпляра се изгарят в печатницата на Полиграфическия комбинат, но поради силната тяга на комина из околността хвърчат полуизгорели книги. Учениците от съседното училище ги събират, а на другия ден прекопират част от илюстрациите и масово ги разпространяват. Същото става и в университета. София се напълва с прасето, на чиято опашка е подписът на Тодор Живков.

Прави се и невъзможното всички копия да бъдат унищожени Само че малката книжка си пробива път през границата и в чужбина се намират хора, които да я приберат и пазят - като реликва, като талисман, като надежда за по-добри времена в България.

Така се стига до излизането на второто парижко издание на “Люти чушки” през 1983 г. “Книгата гори, но не изгаря”.

Рядката ценност се пазела като съкровище от мнозина.

Няколко години преди 10 ноември се заговаря, че дори личният и единствен екземпляр на самия Радой Ралин е бил откраднат от дома му. Той често посрещал гости и навярно някой от тях си е позволил да "приватизира" от библиотечните рафтове на любезния домакин “Люти чушки”.

Научавайки тази история, журналистът Иван Бакалов му подарява собственото си издание, което се пазело в семейството му като голямо богатство.

В книгата на трета страница има красноречиво посвещение от двамата автори Радой Ралин и Борис Димовски: Хайде, наште! Яжте люти чушки! Стига сме си правили оглушки... Люти чушки няма и за семе! Нищо... и това ще понесеме!

Тогава, през 1968 г., Ралин и Димовски са изключени от партията. Забранени са за публикуване за няколко години и дълго са без работа.

Радой е разказвал през смях историята как е научил, че е реабилитиран, шест години след скандала. Бил в клуба на журналистите, когато един военен от Военно издателство му казал: “Честито, другарю Ралин, вече сте реабилитиран - името ви го има във в. “Поглед”.

Великият шегобиец и негови колеги веднага намерили вестника и търсили страница по страница, но името му никъде го нямало. “Е, къде във вестника e Ралин?”, попитали. Военният им показал, че в кръстословицата имало питане: “Известен наш сатирик”.

“Това е реабилитация - обяснил той. - Какво може - не е случайно”.

През годините Ралин се вихри и под други имена - Раликор, Младен Волен, Рали Г. Далилин, Рали К., Димитър Ралин, Ралко, Радойа.

Обичан и заобиколен от приятели, той си спечелва и немалко врагове и омраза. Негови хулители са го наричали “официален дисидент” и “царски шут”, който имал “позволението” да прави каквото си иска, за да разтоварва народното напрежение и недоволство.

Унищожаването на досието му също е било технологична процедура с цел да се внуши, че той едва ли не е сътрудничил на службите.

Документалната книга на Таня Стоянова и Стефан Стоянов “Радой - смутителят на реда и тоягата на властта” категорично сразява всички тези опити за демонизиране на личността на Радой.

Самият писател никога не се е интересувал от досието си и е оставал глух за нападките по тази линия към себе си. И до днес има хора, които знаят прозореца на сградата срещу дома на Ралин, откъдето ДС го е следяла стриктно.

Изминали са три години от началото на изпадането му в немилост заради “Люти чушки”, когато той получава възможност да напише сценария за двусериен широкоекранен игрален филм за живота и делото на Апостола.

Страшна радост, която в крайна сметка ще се превърне в голямата неизпълнена мечта на сатирика.

Свобода Бъчварова стои зад този подвиг - да му издейства поръчката за сценария, като успява да убеди правилните хора. За режисьор на филма е посочен Дучо Мундров, негов приятел от Сливен, който е полуглух заради някогашни тежки "разпити" от полицията. Мундров имал сериозни забележки по сценария, уплашил се, че няма да му стигнат силите да го реализира. Проектът се оказва клин в отношенията на двамата приятели, които си вдигали жестоки спорове и скандали. Нищо не става и камерата не заработва.

През 1979 г. сценарият е публикуван в списание “Киноизкуство”.

За режисьор е поканен Асен Шопов, известен с постановките си на пиеси, анатемосани от режима. С Радой се захващат здраво за работа и дори обикалят по местата за снимките. Само че... Идеологическите фактори решават, че сценарият не представя в добра светлина българския народ.

Ралин отказва да пренапише част от епизодите, неспособен да прави компромиси с виждането си за Апостола на свободата. Все пак самият той е кръстен на дядо си, брат на последния войвода от Априлското въстание - Таньо, който е бил пълномощник на Левски за Сливенския революционен окръг. Той е и герой в сценария. Радой за нищо на света няма да предаде родовата си памет.

Навършвайки 60 години, от пловдивското издателство “Христо Г. Данов” проявяват интерес към труда му. Тогава той предлага сценарият да излезе като кинороман.

“После ръкописът потъва в издателските дебри...” - пише синът му Кин Стоянов.

През 1994 г. от “Аз съм Левски” се заинтересоват от Общобългарския комитет “Васил Левски”. Техният председател - историкът проф. Дойно Дойнов, дава високата си професионална оценка. Тогавашният директор на “Христо Г. Данов” Начо Христосков най-сетне издава киноромана. Трескаво се събират пари за заснемането на филм, но... Такава лента никога не се реализира. Поне засега.

Какво да се прави? Тегобите никога не спират Радой приживе да се раздава както си знае. Оказва се, че пак той има пръст и в избирането на националния химн на България.

За това разказва актьорът Славчо Пеев, който като млад бил близък с Ралин, защото изпълнявал негови епиграми. Тогава химнът на България бил друг - приличащ много на съветския, като бил обявен конкурс за предложения за нов. Ралин се сетил за “Мила Родино” на Цветан Радославов. Събрал 15 души от своя приятелски кръг - Славчо Пеев, Георги Парцалев, Енчо Багаров, Нейчо Попов, Георги Калоянчев и други, като ги подтикнал да говорят за това и да настояват, че същата песен трябва да е химн. Така в крайна сметка “някой умен човек”, както казва Пеев, решава “Мила Родино” да разплаква от гордост българите занапред.

Поетът почива през 2004 г. от скоротечен рак на синусите. След смъртта му в. “Таймс” му отделя статия на цяла страница, каквато не е била помествана по повод на смъртта на нито един българин.

Радой Ралин все още живее в спомените на много хора, които никога няма да забравят своите срещи с него, историите и уроците му, епиграмите и афоризмите му, острото му чувство за справедливост, неговото забележимо присъствие на тази земя.