Тя е в предразсъдъци и комплекси в обществото ни, в неумението ни да разберем, кога казват на черното бяло

Надявах се на две неща в Русия – на интелектуалците и майките, но почвам да губя надежда

За разлика от истинската ядрена бомба, информационната ядрена бомба е вътре в нас –

гражданско

невежество,

предразсъдъци и комплекси. Българското общество е такава информационна ядрена бомба на територията на либералната демокрация. Тя е заредена, но се надявам да не гръмне.

В това е големият ресурс и поразяваща сила на пропагандата – да те убеди на базата на твоите комплекси, предразсъдъци и незнание. Тя е успешна при тоталитарните общества, каквото е руското при режима на Путин – бедно и несвободно. А когато ти е отнета свободата, в затвор си и нямаш шанс да излезеш, започваш да се устройваш зад стените му. И ако се изкачиш в собствените му йерархии и постигнеш някакъв успех спрямо другите затворници, започваш да го браниш, включително от външния свят. Колкото по-мъчително си го постигнал, толкова повече се вкопчваш в него,

а свободата

започва да

ти изглежда

заплаха

При демократичната власт е обратното – тя не умее да пропагандира. При това има журналистика, която разказва света така, че да ти даде възможност сам да направиш собствения си избор. 

Докато пропагандата е разказ, който не ти оставя друг избор освен наложения от властта. Имам чувството, че у нас както в Русия

този разказ

продължава

да се пише от

бившите служби,

от техни представители като Путин, стигнали до върховете на властта. 

Така по време на комунизма се промиваха мозъците и тогава у нас създаде митът за Русия като благодетел на нацията, единствено готов да ни защити от иначе враждебния свят.

След 1989 г., след падането на Берлинската стена имахме фалшивото успокоение, че Русия заедно с европейските държави от бившия съветски блок ще тръгне да се либерализира и да се интегрира към западната демокрация. Елцин и неговата леко “впиянчена” направи последната крачка в тази посока, смекчаваше по някакъв начин разликите в мисленето и преживяванията между Русия и останалия свят. След него фактически КГБ си върна модела на власт с двата кита, върху които той се крепи – “предател” и “враг”.

Русия има врагове и има предатели, от които кой знае по каква причина е очаквала, че ще я следват. Такива са украинците сега. Боя се, че

и ние попадаме

в списъка на

предателите,

което е по-лошо и от врагове. 

Въпреки това аз съм против опитите руската култура да бъде отъждествявана с Владимир Путин. Затова ми се стори едновременно комично и печално намерението на италианския университет “Милано Бикока” да анулира курс, посветен на творчеството на Достоевски. Ако си чел “Бесове” на Достоевски, много по-ясно ще разбереш какво върши Путин и защо го върши. 

Нищо не

трябва да се

забранява

на едро,

а само конкретно мнение и само ако то е престъпление. Само така хем ще се защитим от пропагандните стратегии, хем няма да ги следваме.

Защото колкото по-културно е едно общество, толкова е по-демократично – за мен демокрацията и културата са един и същ показател в развитие на обществото.

Простият човек е авторитарен по условие. За мен беше поразяващо, че на Запад много хора по един или друг начин са готови не само да оневиняват Путин, но и търсиха солидарност с него. 

Руската пропаганда успя да излъже част от днешното западно общество, че истинският носител на християнски ценности е Русия, а либералната демокрация на Запад ги проваля. Пълен абсурд, сякаш в продължение на много години християнството там не беше гонено, не бяха разрушавани храмовете му, свещениците му пращани по лагери, а атеизмът не беше държавна идеология. 

Междувременно именно на Запад се развиваше християнската цивилизация в практиките на модерното общество. Затова атомната бомба е собствената ни глупост – да не разбереш, че ти казват на черното бяло. И да ти харесва. 

В това отношение първото нещо, което трябва да се направи у нас, е

радикално да се

пренапишат

учебниците

по история

Защото, както казва Фройд, детството предопределя преживяванията през зрелостта, тогава на сцената се появява пушката, която продължава да гърми до края на дните. Най-мекото казано, тези, които подкрепяха Путин, са жертви на тежък културен инфантилизъм. 

Разчитах на два фактора вътре в самата Русия, които могат да спрат войната – на руските интелектуалци и на руските майки. Много ме стресна нещо (разбира се, руската пропаганда твърди, че не е вярно) в разговорите по телефона, които украинците прехващат, на руски войници с техните роднини.

Оказва се, че майките по някакъв начин също са войници, защото приемат с твърдост факта, че синовете са им отишли в Украйна и утре може да не се върнат. 

Имаше поразителен разговор, при който

един от войниците

разказва

на майка си,

че за да се измъкнат, ще се наложи да минат през поле, където може да загине 50% от личния състав. А майка му отминава над това и го пита дали е вярно, че ще им платят 1,5 млн. рубли. 

Тогава за пръв път усетих някаква безнадеждност по отношение готовността на Русия да се бори със злото, да се противопостави на една диктатура, опасна и за света, и за нея самата. 

Преди време “девизът” на крайния ислямизъм беше, че един път като тръгнат ковчезите към американските майки, и САЩ вече няма да са същите. През 2001 г. така и стана. Сега ковчезите тръгват към руските майки и това сякаш нищо не променя в Русия.