До края на живота си творецът изпитва чувство за вина

Съдбата не е благосклонна към Владимир Димитров в нито един момент от живота му. Още в ранна детска възраст, едва на седем години, неговият баща остава инвалид. Семейството напуска родното си място Фролош и се заселва в Кюстендил. Родителите му работят срещу мизерно заплащане и едва оцеляват. Въпреки че талантът на младия Владимир вече е забелязан и той постъпва като извънреден ученик в Рисувалното училище в София, бедността го преследва. Дори на смъртния си одър неговият баща не успява да му прости решението да се отдаде на рисуване и учене, а не да помага на семейството си. “Сине, какво ме грее мене, ако утре ти станеш и професор, когато днес баща ти умира от глад”, пише той в едно от последните си писма.

Големият художник така и

не успява да се отърве от

чувството си на вина,

а неговата лична болка се вижда в най-ранните му произведения. “Баща ми” се превръща в едно от най-значимите достижения на епохата в портретната живопис. Със същата мъка рисува и друга своя картина, в която модел е неговата майка - “Майка ми”.

През 1912 година Владимир Димитров се включва в Балканската война като военен художник. Чувствителната му душа не е подготвена за жестоката действителност, с която се сблъсква в окопите. Една от най-значимите творби на Майстора от този период е картината “Завръщане от фронта”.

След тежкия период той се заселва в Шишковци. Там създава най-ценните си произведения. Картини на българката - красива, отрудена, но и запазила своята нежност.