Благодаря на всички приятели и добри хора, които ме поздравиха по случай рожденния ми ден. Добрата дума е като светилник за душата. Няма да го загася.

Да станеш на 70 години никак не е лесно. Необходимо е много време и сериозни усилия. И не става само с искане. Наложи се и Господ да помогне. Вероятно ми е простил някои малки прегрешения. Но и не ми позволи нито веднъж да се отклоня от верния път. Благодаря ти, Господи!

И сега имам чувството, че съм живял два живота. Първият продължи 38 години. Това бе времето, което комунистите наричаха развит и дори реален социализъм. Когато приключи се оказа, че този техен социализъм е бил недоносче. И раснах аз в държава управлявана от недоносчета. Държава - комунистическа въртоглавица. Затова и вместо да се родя нормално в град Варна, аз съм се родил в град Сталин. Недоносчетата бяха преименували този древен и прекрасен град на прякора на най-известната престъпна мутра от онова време.

Детството е най-вълшебното време. Моето премина в крайния варненски квартал Аспарухово. С моите родители и сестричка живеехме в комунална квартира заедно с още едно тричленнно семейство. Стаите бяха общо три, хол естествено нямаше, а кухнята бе запазена за баба ми от Бяла Слатина. И може би, тъй като тази тема днес е актуална, трябва да поясня, че комуналката имаше само една тоалетна.

Бях бодро чавдарче, пионер очилатко и подстриган комсомолец. Основното си образование получих в училище „Христо Ботев”. Бях почти отличник, играех в училищния футболен отбор и дори една година бях знаменосец на училището. Сетне учих в две гимназии – Трета и Пета. Играех в гимназиалния баскетболен отбор и се бях побъркал по „Бийтълс” и „Ролинг Стоунс”. Тогава прочетох една книга, която ме разтърси дълбоко: „Един ден на Иван Денисович” на Александър Солженицин. Започнах да задавам неудобни въпроси. Отговори нямаше. Беше време, когато родителите съветваха децата си да си затварят устатата. Такива съвети получавах и аз. Имах прекрасни учители и приятели. През есента на 1970 г. постъпих в родната казарма. Озовах се в Мичурин. Комунистите бяха извършили и тая глупост - нарекли бяха старото българско градче Царево на името на съветски ботаник хибридчик. При военно учение претърпях катастрофа и се свестих в Бургаската болница. Но Господ реши да ме остави сред живите. Дали е преценил, че имам работа зда върша на този свят?

Като студент се влюбих от пръв поглед. И оттогава до днес, вече 48 години, сме неразделни с моята любима. И затова също благодаря на Господ! Бил съм и бригадир на разкопките на древната Плиска, работил съм и на полето, и в консервния комбинат в Каспичан. След първата любов дойде и втората – литературата. Първата си критическа рецензия написах във вестник „Студентски глас”, а първата ми литературно-критическа книга излезе в издателство „Народна младеж” през 1986 г. Тя пролежа в това издателство близо пет години, защото един мастит червен професор я бе дамгосал с клеймото: „липса на класов и партиен подход към литературата и живота”. Връстниците ми знаят какво означаваше това в ония години. През 1979 г. спечелих конкурс за редовен аспирант в Института за литература при БАН. Изпитната комисия бе шестчленна – и все професори. Но успях. Дисертацията ми бе за литературната критика на българския модернизъм . Оцениха я като приносна. Към 1989 г. вече имах близо 200 публикации в специализирания научен и литературен печат. Публикувах и в първите нелегални самиздатски вестници и списания. На едно от събранията на първите неформални организации в столичното кино „Д-р П. Берон” говорих и за „трупа на режима”, който е време да изнесем от дома си, защото се разлага и вони. Участвах в първото протестно шествие на „Екогласност”. След това дойде комедията "10 ноември". Тогава недоносчетата решиха за пореден път да излъжат и то яко, народа. И успяха. Казаха, че се променят, за да спасят кожите си и да си останат същите. И до днес има хора, които мислят, че промяната у нас е настъпила с пленума на 10 ноември на БКП.

Участвах във възстановяването на Радикалдемократическата партия в България, в създаването на коалицията Съюз на демократичните сили. Помогнах за издаването на вестник „Демокрация”. В първия му брой има и моя статия. Заедно със съмишленици създадохме седмичника за политика и култура „Век 21” на РДП - трибуна на демократичната интелигенция. Участвах и на Националната кръгла маса, където се постигна политическо споразумение за провеждане на първите след 45 години свободни и демократични избори за 7-то Велико народно събрание и започна разграждането на тоталитарната система.

През 1990 г. започна моя втори живот. Той е известен.

Написал съм 10 книги. В тях е истината за моя живот.

Още веднъж от сърце благодаря за добрите думи и пожелания по повод на моя 70 рожден ден. Ще продължа по пътя, който Господ ми е посочил!

От Фейсбук.