Когато бях много млад, взех решението, че е много важно да знам всичко, което мога и което е по силите ми. Въздигнах “знаенето” във върховна за мен ценност. Бях алчен за знание и безразборен. Бях, а и още съм ненаситен да узнавам различни неща за света, за хората, за Вселената, за Историята и Природата.

Естествено, от пробитата кошница, каквото представлява човешката способност “да узнава” всички неща, изпадаха попътно най-различни фрагменти от остаряло, ненужно и ирелевантно знание.

Увеличаваше се, както е казано, само тъгата и се намали радостта, която е веселият спътник на живият живот и на невежеството. Нещо описано в забележителната книга на Джовани Папини “Един свършен човек”. (Предвоенно издание, от библиотеката на баща ми д-р Младен Канов).

Ето така стоят нещата.

Поне за мен.

А истинската цена която се плаща сякаш е, че човек, който се стреми всичко да разбере и да научи, накрая се чувства отчужден от света, който така настойчиво се е опитвал да проумее. Защото е разбрал, че нищо не е разбрал.

*От фейсбук