"Аз много обичам да снимам футбол, а и мога да снимам футбол" – така започва разговорът ми с Олег Попов – фоторепортера, в чийто обектив се случваше най-напред българската футболна магия през 1994-а. По онова време Олег работи за агенция Ройтерс, но още когато е кадър на БТА и има мач за снимане, той винаги е доброволец. Това е добре дошло за колегите му, понеже никой няма същия пиетет към този спорт. След това година и половина Олег е шеф на фотоотдела на в. "Футбол" и снима доста мачове.

Когато през 1990 година започва работа за агенция Ройтерс, кръгът му от задачи се свежда до войната в Сараево. В продължение на три години той прекарва по-голямата част от времето си във военно Сараево.

Годината е 1993-а. След мача с Франция на "Парк де Пренс" с колегата му Димитър Дилков осъмват по софийските улици, за да запечатат радостта на хората. На другия ден шефът му Никола Антонов, докато гледа снимките, подмята, че има идея. Да натиснат Лондон Олег да замине с българския отбор за световното в Щатите.

"Беше страхотен началник – усмихва се на спомена фотографът. – Всичко правеше за екипа си и нищо не можеше да го спре, като си беше наумил." Обичайно агенционните фоторепортери, които са прикрепени към футболни отбори, следят всичко – от тренировките до "бекстейджа" след мачовете, и заминават само с най-големите тимове – Германия, Италия и т.н.

Да "прикачат" фоторепортер към никому неизвестния нашенски отбор, си е излишен лукс за агенцията

След няколко кръга "преговори" с шефовете от Лондон Никола успява да ги убеди. Но има условие – Попов да замине с отворен билет и да се върне след отпадането на отбора. Антонов приема и сключва договор с Вальо Михов Олег да е прикачен към отбора и да снима всичко, а БФС да разполага с кадрите му.

Заминаването наближава. Олег се готви за Щатите, но се явяват сума ти логистични проблеми. Първо се налага да поседи върху зъболекарския стол около месец, понеже в Сараево са му избили предните зъби. Освен това се чуди откъде да си намери кредитна карта, защото в САЩ без такава си загубен Да не говорим как биха гледали на избити зъби...

Никола Антонов съдейства от Лондон да му пратят карта. Изобщо едно по едно препъникамъчетата са отстранени и Олег се озовава в Остин, Тексас. Пристигнал е преди отбора. Играчите идват през нощта и ще ги види на другата сутрин. Разбира се, няма търпение.

Влиза в асансьора на път към салона за закуска, а вътре гърми и трещи. Наш Стоичков, който няма представа, че Олег е българин и разбира всичко, трие сол на главата на жена си. Яко е бесен за нещо. Олег се свива в ъгъла на асансьора. "Имах чувството, че ако бях реагирал, аз щях да го отнеса", смее се фотографът.

Долу бате Сашо, домакинът на отбора, запознава момчетата с Олег и им обяснява, че той ще ги придружава като фотограф навсякъде. Стоичков не се усеща, че този мъж току-що е станал свидетел на семейната свада.

Отиват на първа тренировка. Футболистите са с автобус, шофиран от чернокож американец, а Олег ги следва със своя рент-а-кар. Тогава няма джипиеси и фотографът си е начертал на картата на града маршрута до стадиона. По едно време се усеща, че автобусът бърка посоката. След няколко километра рейсът спира и от него изхвърча Ицо Стоичков разярен. Със замах и отчетливи вербални "поздрави" отваря шофьорската врата на Олег и му вика: "Ела тука и кажи на тая маймуна къде е пътят, щото не знае къде кара и нищо не разбира, като му се говори". Истината е, че нито едно от момчетата не говори английски, а преводач няма.

Той се разбира с шофьора, минава пред автобуса и ги води до стадиона. Отначало, "докато се напаснат нещата", не липсват крясъци и скандали. И много, много напрежение. Боби пада на тренировка и си удря лакътя. Пак търсят Олег за помощ, който не само говори английски, но очевидно е и правен. Оказва се, че и той не знае как е налакътник на чуждия език, но за радост, си е взел джобен речник. "Така научих една нова дума на английски – elbow – лакът." Купуват на Боби налакътник, а Олег преравя речника да разбере как е и коляно... за всеки случай.

В началото момчетата не го познават и има известна дистанция. После обаче си стават близки. След като бият Гърция в Чикаго, се връщат в Далас и "започна страшното лигавене", спомня си фотографът. Той навсякъде е с тях, включително тича с тях в парка по време на тренировка. И също като тях го прави със спортен екип, но и с техника на врата си. Навън е 40 градуса. Запъхтян и целият вир-вода, Олег вдига фотоапарата, а Стоичков му показва среден пръст. Ей така, приятелски.

Идва мачът срещу Аржентина. Марадона го хващат с допинг. Олег и до ден днешен е убеден, че това е щастливо обстоятелство за нашите момчета.

"Ако Марадона играеше, нямаше да могат да преодолеят аржентинците", смята той. И пази ярък спомен за това как Диего излиза на стадиона след допинг скандала и наказанието и десетки аржентинци реват: "Защо, Диего, защо?". Големият Марадона безмълвно вдига рамене към своите фенове, а Олег снима.

На следващия ден чака на летището. Шефът му е уредил неговата жена да пътува заедно с жените на футболистите. Полетът е със закъснение и той случайно забелязва вестник "Хералд трибюн" в ръцете на американец.

"Знам, че не се прави така, но не се сдържах и отидох при човека. Помолих го да видя отблизо дали кадърът е мой – разказва. – Защото "Хералд" беше мечтата на всеки фотограф, много престижно издание." Американецът с насмешка му подава вестника: "Да, бе, ваш..." Олег му показва името, изписано под кадъра, и вади под тениската си своя бадж. Опуленият читател вади химикалка и моли нашия човек за автограф.

До мача с Германия енергията на отбора върви само нагоре. Олег го усеща и в тренировките, и в мачовете, и извън терена. Просто момчетата са в своя апогей. Жените им (който е женен или има приятелка) са до тях и всичко е чудесно. След победата над Германия си спомня как с колегата Бончук Андонов излизат от стадиона. Вървят и мълчат, а по някое време Бончук прошепва: "Не е истина..." "Истина е, истина е", усмихва се Олег.

Партито след този. мач е фамозно. Лее се шампанско в басейна, футболистите тържествуват като национални герои.

Олег снима цяла нощ и за щастие, не пийва и капка алкохол, защото трансмитерът му се разваля и не може да изпрати кадрите на Ройтерс. Налага се да шофира до Ню Йорк, да събуди колега и да помоли да му отворят офиса в града, откъдето да пусне снимките от празника.

На следващия ден футболистите и жените им решават да разгледат даунтаун в Манхатън. Олег, разбира се, е с тях. Снима Стоичков и съпругата му на фона на небостъргачите.

На другата сутрин по хотелската му врата се изсипва нов ураган от гняв. Стоичков тропа с всичка сила, вербализирайки яда си в свой типичен стил. Известно време Олег не може да разбере какво се случва и го гледа в полусън. "Копеле мръсно, да ти...", кряска Камата. Олег няма никаква идея какво е направил. Стоичков хвърля на масата пред него факс с изрезка от вестник – той и Мариана в Манхатън, а отдолу пише: "Христо Стоичков с проститутка в Ню Йорк". Това е жълтият немски Bild и някой "услужливо" е пратил копие на Стоичков по факса, пък и текста му е превел.

На ръба на това да загуби живота си, Олег успява да отвори трансмитера и да покаже на Ицо, че е изпратил кадъра към Ройтерс със следния текст: "Българската футболна звезда Христо Стоичков и съпругата му Мариана на разходка в Манхатън". Уверява го, че думата wife означава съпруга и нищо друго! Спасил живота си на косъм, Олег си отдъхва, а Стоичков продължава да сипе ругатни, но вече в посока немската журналистика.

Олег усеща, че след мача с Германия вече са преуморени.  "Нямаха повече сили да се борят – разказва. – А и някак преядоха с успех. Този отбор е най-доброто, което е било в историята на българския футбол. Те се и караха, и всякакви житейски, човешки проблеми не ги подминаха, но наистина като футболисти бяха нещо изключително и се допълваха."

Така или иначе след мача с Германия нашият отбор става хитът на първенството. В Щатите конкурентната агенция Associated Press е много силна. Ройтерс разполага с доста по-малко фоторепортери, а и абонати на снимковия сервиз. Когато нашите правят фурора срещу немците, фоторепортери от Associated Press се опитват да се домогнат до тях по всички възможни начини. "Те се криеха и се радваха дори само да ги снимат, докато се качват в автобуса", спомня си Олег.

Един ден го будят, за да снима как суперизвестен немски журналист ще взема интервю на Стоичков. "Вече се бяхме разглезили и си позволих да отговоря на тази молба така: рано ми е в 10, нека дойде в 12", смее се още на този спомен фотографът.

Олег е убеден, че онази магия от 1994-а няма да се повтори за България никога повече. "Тези момчета бяха рожба на социализма. Когато наистина, за да можеш да излезеш от своето провинциално битие, спортът беше единият от начините – обяснява част от феномена САЩ '94 Попов. – Докато сега единствената мисъл на футболистите е как да отидат в дискотеката, какво да си купят. А и всичко, на което ставаме свидетели в БФС... Уви, не виждам оттук нататък някакви подобни шансове."

Между другото, България все пак отива на финал на онова световно. Не с футболистите си, а със своя фоторепортер Олег Попов. "Всяка агенция избира за финала най-добрите си хора", обяснява той. Никога няма да забрави как го викат във фургона на редакторите след полуфинала. Решава, че е сгафил, защото не е сигурен дали някакъв кадър има фокус. Пристъпва със страх вътре. Шефът му сочи 14 фотографии, закачени на стената. "Виж ги хубаво и ми кажи колко са твои", пита го. Олег е смутен и вдига незнаещо рамене. "Девет! – отсича шефът. – Девет от 14-те най-добри снимки от мача са твои. Ще снимаш и финала."

И Олег отива на финала А нашите момчета са вече в България. Национални герои!

За съжаление, след време, когато се срещат, повечето от тях се правят, че не го познават. Единствен Стоичков, от когото е изял най-много "поздрави", прави изключение и радушно го прегръща и до ден днешен, когато се срещнат. 30 години по-късно.