Казват, че убийците винаги се връщат на местопрестъплението. Вика ги духът на жертвата, която са погубили. Случаят с палача на Васил Левски е далеч по-драстичен. Иванчо Хаджипенчович не само се навърта около мястото на бесилката, но вдига къща само на 150 метра от него. И там издъхва.

Иванчо е роден през 1822 г. в Русчук. Учи право в Париж, връща се и начева бляскава кариера. Валията на Дунавския вилает Митхад паша му възлага асимилаторската политика. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.

Усърдието на Хаджипенчович стига до ушите на самия падишах. През 1868 г. той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и във Върховния съд. На гърдите му светва първото османско отличие. “Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас”, съобщава в. “Турция”.

С времето декорациите се множат и Христо Ботев го нарича “обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки”.

През 1872 г. Иванчо пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст той има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.

Заедно със Саиб паша и Шакир бей Иванчо е командирован в София. Двата феса си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепса присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.

Процесът започва на 9 декември в софийския конак. Десетки комити са изправени пред трибунала. Иванчо топи перо и парафира присъда след присъда. Той се подписва само с Иванчо - без фамилията, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки.

На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо. На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото. След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст:

“Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.”

“Няма по-окумуш за депутатин от наш Иванчо!”, възкликват след Освобождението русчуклии. И го избират за народен представител в Учредителното събрание. През 1879 г. душегубецът сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и хваща файтон за Търново.

Тук намества достолепната си снага в бившия турски конак, където заседава събранието. Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Левски. След залавянето той е разпитан първо тъкмо в този конак.

Сетне Иванчо е член на Държавния съвет и на Върховния съд на Княжество България. Точно както по време на игото! Левски продължава да го тормози от отвъдното. Палачът вдига къща в комшулука край бесилото, където днес е паметникът на Апостола. Смъртта го прибира на 25 март 1894 г.