Изпращат в трудов лагер за липса на ентусиазъм по време на манифестация.

Северна Корея е прието деца и подрастващи да бъдат принуждавани да наблюдават екзекуции. Това се прави с цел възпитаването им в подчинение, разказва писателят Банди в книгата си “Забранени истории от Северна Корея”, която излиза след броени дни на български.

Това е първа белетристична книга на севернокорейски писател, тайно изнесена и издадена извън страната. Определят я като “потресаващ реализъм с документален характер”. И макар да разказва за последните години от управлението на Ким Ир Сен - от 1989 до 1995 г., критици поясняват, че тя е актуална и днес, защото ситуацията не само не се е подобрила, а напротив – се е влошила.

Всъщност Банди означава Светулка и това е псевдоним на автора. Разкриването на истинската му самоличност би довел до екзекуцията му. Затова и биографичните данни, които се публикуват за него, са изменени.

В книгата си той разкрива множество ужасяващи факти за живота в Северна Корея. Един от тях е именно принуждаването на деца и ученици да наблюдават екзекуции.

Банди пише: „Закараха под строй в едно стопанство онези ученици, за които училището бе преценило, че показват контрареволюционни настроения, наредиха ги на стърнището и им заповядаха да седнат. За една праскова под великолепното изобилие на цветовете й беше вързан осъден престъпник.

Когато обвинителят започна да реди доводите си, като описваше как мъжът е намазал с изпражнения доставки за Съветския съюз, престъпникът започна да се гърчи неудържимо. И макар че, изглежда, викаше нещо и искаше да размаха ръце като някаква форма на протест, всъщност ръцете му бяха вързани за тялото, а запушената му с парцал уста означаваше, че единственото, което се виждаше, беше отчаяното му мятане, което постепенно се засилваше. Изведнъж движенията му сякаш станаха по-свободни, като че някое от въжетата се беше скъсало, и един военен с каска изтича до дървото. Измъкна затъкнатото в колана си събрано въже и като го разгъна с бързо, отработено движение, завърза още по-здраво мятащия се престъпник.

Скоро подир това в бърза последователност проехтяха оглушителни изстрели. Свежият пролетен въздух се просмука с металния мирис на кръв и барут.“

Банди разкрива и че след смъртта на Ким Ир Сен хората са задължавани да изразяват траура си в продължение поне на сто дни, през които им е забранено да проявяват каквато и да било радостни чувства или да празнуват.

Авторът подчертава: “Ден-два след началото на траура хората се бяха уверили, че посещенията им за поднасяне на букети на един от новоизградените почетни кътове бяха тайно наблюдавани. Не само че задължителното посещаване на мястото веднъж на ден се беше превърнало в закон, но имаше и хора, които ходеха там преди всяко хранене - сутрин, обед и вечер. Имаше стотици кътове навсякъде в града - в районните партийни клубове, в заводите и дори в училищата, и като се има предвид, че за всеки от петстотинте хиляди души непрекъснато трябва да има букет, който да носи, нищо друго не оставаше, освен да изпращат работници и ученици извън града, за да берат диви цветя.”

На събрание един от героите изтъква: „Вие трябва да помните, че докато погребението на Великия вожд все още се подготвя, тайните ни служители трябва да бъдат нащрек във висша степен, непрекъснато да държат отворени очите и ушите си, да бъдат готови със стиснати юмруци. Вие трябва да им внушите тази необходимост. Само тогава ще избегнем да станем жертви на по-нататъшни дяволски хитрости.

В тези трагични дни, когато, дори да се удавим в собствените си сълзи, би било достатъчно истински израз на дълбоката ни скръб, има такива, които потайно пият и се поддават на разложение, под предлог че берат диви цветя!”

Подписващият се като Светулката разкрива и че за най-малкото провинение човек може да бъде изпратен в трудов лагер или изселен от столицата. За такова се смята дори когато някой не проявява достатъчно ентусиазъм по време на манифестации. В “Забранени истории от Северна Корея” се подчертава: “Всяко нещо, за което се смяташе, че разваля празненството, дори ако ставаше въпрос за липсата на въодушевление, биваше обстойно преценявано.

Най-суровото наказание беше изселване от столицата - официално го наричаха “изгнание”. Това се осъществяваше безжалостно и ефикасно. На изселените не се позволяваше дори да приготвят личния си багаж сами. Щом научеха решението (“Другарю, поведението ти по време на празника е преценено като неприемливо; според правилата на Партията местоживеенето ти ще бъде променено и ще се преселиш в провинцията!”), наказанието веднага влизаше в сила.

Под зоркото око на отговорник от отдел “Пропаганда” пристигаха няколко служители със сламени торби и плетени чували за ориз, в които напъхваха чуждите принадлежности толкова бързо, че провинилите се нямаха време да реагират. Нещата бяха така организирани, че да остава възможно най-малко време до заминаването на влака за новия им дом. Отговорникът от отдела оставаше редом през цялото време - и в камиона за гарата, а после и във влака; така дълбоко загрижен да ги изпрати до мястото, където вече ще живеят (което във всяко едно отношение беше толкова далече от Пхенян, че изглеждаше чужда страна), че не ги изпускаше от очи...”

Банди пояснява, че наказания се получават за какво ли не, дори за избора на „неподходящи завеси”. Една от героините му получава следното обвинение: „Другарко, имате ли нещо против белите найлонови пердета, които Партията беше така добра да ви предостави? Раздадени като специална грижа за живеещите на нашата улица, които се радват на честта да живеят в сърцето на града, на място, което скоро ще бъде посетено от много чужденци, за да гледат празненството?

Навсякъде имат същите завеси, за да изглеждат прозорците на улицата ни хубави и еднакви. И щеше да бъде така, ако вашият апартамент не се открояваше като гнил зъб!

Получих донесение с дата шести септември: “В трети апартамент на петия етаж в блок номер пет всеки ден от около 6 часа вечерта до сутринта на другия ден и на двата прозореца пускат сини двойни завеси. Намирам това за извънредно подозрително. Може да е някакво тайно, кодирано съобщение за връзка с шпиони.”

Банди е изключително смел автор. Той използва една притча, за да илюстрира ситуацията в Северна Корея: “Имало едно време градина, заобиколена отвсякъде със здрав, висок зид. В тази градина имало демон, който господствал над десетки хиляди роби. Учудващото обаче било, че зад високите стени се чувал само весел смях. Ха-ха-ха и хо-хо-хо по цяла година, защото старият демон омагьосвал робите си със смях.

А защо ли му трябвало да ги омагьосва? Защото така можел да прикрие злодействата, които извършвал спрямо тях, а също и за да мами, като казва: “Вижте само колко са щастливи хората в градината!” Това била причината да изгради зида - да не би хората от други градини да надникват вътре или да влязат. А сега си помисли... Къде на света има такава градина, такова царство на злото, в което виковете на болка и скръб да се изтръгват от устата на хората и да се превръщат в смях?”