Преди повече от 20 години журналистът Христофор Караджов-Фори заминава за страната на неограничените възможности САЩ. Самият той често изпитва лимитите си и освен че избира за себе си една динамична професия, е почитател на спорта и адреналиновите усещания.

В един януарски ден през 2012 г. обаче лошият късмет го среща на ски пистата и той пада зле. Остава прикован към инвалидния стол, но приема жестокото житейско предизвикателство. По-малко от година след инцидента отново преподава във факултета по "Журналистика и масови комуникации" в университета California State University в Лонг Бийч.

Заобиколен е от верни приятели, които подеха инициатива за набиране на средства, за да може да се сдобие със собствено жилище, адаптирано за нуждите му. В момента той живее под наем, а поредната смяна на собственика го среща с несигурността.

Фори Караджов в интервю за "168 часа" за свръхчовеците, които са само в комиксите и за това как да се научиш да живееш с новите си ограничения е като да овладееш изцяло нов спорт - от начинаещ до професионален състезател.

- Фори, живееш ли живота си "без извинения", каквито много хора винаги успяват да си намерят, щом стане трудно?

- А има ли друг начин, по който да се живее? Всъщност не само че понякога имам извинения, ами дори си се оплаквам с пълно гърло. Не съм свръхчовек, нося си ограниченията и най-малко съм герой. Просто по някакъв начин се опитвам да разбирам кое ме спъва и доколкото мога да работя да заобиколя онова, което не мога да преодолея с директна упоритост. Хората, които ме познават отблизо, знаят отлично колко съм уязвим на моменти. Свръхчовеци има само в комиксите.

- Какво ти коства да бъдеш емигрант в САЩ, университетски преподавател по журналистика и най-вече пример за силата на човешкия дух?

- Първото се получи случайно - дойдох да уча тук, защото ми беше интересно да опитам нещо ново, и останахме със семейството ми. Станах преподавател също донякъде като моментен избор, но бързо ми хареса и сега го смятам за призвание. Колкото до силата на духа - не се смятам нито за особено духовен, нито за кой знае колко силен. Най-дразнещото изречение, което съм чувал след инцидента си, е "Всичко се случва със смисъл." Не, понякога нещата

просто се случват по независещи от нас причини,

а виж- ние успяваме да създадем смисъл от събитията. Аз се опитвам, но във вените ни тече кръв, не живак.

- Какъв беше преди онзи повратен момент в живота ти през януари 2012 г. и какъв си днес?

- В повечето отношения съм съвсем същият. Хората трудно се променят след около 25-ата си година, нали така?

- Как се случи, че едно от любимите ти занимания те срещна със смъртта?

- Направих елементарна техническа грешка, за която виновен си бях само аз, която стана причина да изпусна канта на външната ска на висока скорост. Само 10 минути по-рано с мой приятел от ски отбора се смеехме, защото той направи абсолютно същото подхлъзване на пистата, но единствено се изпързаля по хълбок. Аз просто извадих лошия късмет да изхвърча директно към едно дърво и да го посрещна с гърба си. Разликата между живота, смъртта и промяната понякога е десетина сантиметра и няколко стотни от секундата.

- Какво направиха лекарите за теб тогава?

- Всичко! Не само лекарите - но и моите колеги от ски патрула (планинските спасители), екипът на линейката, на хеликоптера, хирургът ми, сестри, рехабилитатори. Сигурно има поне 100 души, които си свършиха работата страхотно и по един или друг начин ми спасиха живота. Тук агресивната рехабилитация е норма, и от мен се очакваше да дам всичко, за да се преборя. Никой не ме остави да се залежавам и да ближа рани в депресивен ступор. Приех предизвикателството да се възстановя максимално бързо като задължение към тези хора, към себе си, към близките си и към обществото. По-малко от година след инцидента бях отново пред студентите.

- Как прие новината, че ще трябва да седнеш в инвалидна количка? Сломи ли се в някакъв момент?

- Стана ми ясно, че нещата са много зле от самото начало, още докато лежах в болка под дървото, защото моментално загубих всякакво усещане от средата на гърдите надолу.

Човек се мобилизира в такива моменти

и тежкото обикновено идва по-късно. В началото някой ми казваше, че най-трудно се преживява първата година след парализа. Тя отмина, после друга, и друга. Познавам хора, които са си травмирали гръбнака преди 40 години и живеят пълноценно. Инвалидната количка не е смъртна присъда, а вид хронично заболяване. Така трябва да се приема, макар че от опит знам колко е лесно да се каже, и колко трудно е да се изпълни. Чисто физическите ограничения не са ми хич малък проблем, естествено, но те са само част от общата картина. Ежедневната невропатична болка, която на моменти те разрязва като с нож, а през останалото време е все едно седиш в нагорещен тиган с олио, различните други здравни усложнения - това са постоянни изпитания за духа. През последните две години съм бил под упойка за различни операции 8 пъти. Изтормозващо е често, но все намирам начин да се справя. Просто така трябва - иначе какво?

- Как преди случилото се се запали по екстремните спортове, кои са били най-големите ти приключения?

- Ските сами по себе си не са екстремен спорт, нито пък аз съм ги карал кой знае колко екстремно. Усещането за контрол при завой на скорост е най-страхотното нещо, което съм изпитвал на снега.

Иначе не съм скачал с бънджи или парашут (засега),

не съм се гмуркал с акули (също засега).

Но съм бил журналист, а това си беше екстремно занятие в моменти на исторически промени както беше през 90-те години на миналия век. Харесваше ми динамиката на професията и непредвидимостта й. Събрал съм доста интересни истории, включително и от последните няколко години. Някой ден ще ги опиша.

- В момента има ли възможност по някакъв начин все още да практикуваш определени спортни дисциплини?

- Да, карал съм адаптивни ски, смятам да продължа с тях. Често

карам колело, което се върти с ръчни педали (hand cycle),

което е огромно удоволствие. Правил съм и доста други неща, изкарвам доста време в рехабилитация и фитнес, за да поддържам формата си. Използвам напълно каквото имам от мускулите си. Мисля да се заема по-сериозно с адаптивно гребане. Първите месеци след травмата установих, че да се научиш да живееш с новите си ограничения, е като да овладееш изцяло нов спорт - от начинаещ до професионален състезател. Продължавам да го твърдя.

- Градът, в който живееш, Лонг Бийч, предоставя ли на хора в твоето положение необходимия комфорт? Мислил ли си какво би ти коствало да ходиш всеки ден на работа, ако живееше в София?

- Не мога дори да си представя какво би ми коствало да съм в София, но, честно казано, усещам, че бих бил сериозно ограничен - не само заради инфраструктурата, но и заради времето. Дъждът ми е проблем - няма как да нося чадър или да запазя краката си сухи без сериозни усилия. Студът също ме затруднява, ако трябва да се боря с него ежедневно - обличането и събличането и така ми е сложна операция, а и нямам място за твърде много дрехи в количката си.

Градът е изключително добре адаптиран,

защото е равен, навсякъде има скосени тротоари, рампи, вратите се отварят с автомат и голям бутон, паркира се без проблеми - аз карам адаптиран автомобил, който ме прави независим. Всичко е направено за улеснение според федерален закон, приет през 1990 г. Участвам много активно в живота на града и съветвам кмета в комисия, свързана с хората в неравностойно положение. Подобна работа е много важна и градските власти се отнасят изключително сериозно към многобройните нужди на жителите. Университетът също е чувствителен към нуждите ми, за да мога да бъда напълно ефективен като преподавател. Например имам осигурена помощ за носене на тежки книги, оборудване, ако трябва да достигна нещо по горните рафтове, и т.н.

- Какво ти липсва най-вече от родината и не си ли мислил да се завърнеш? Кога за последно бе тук?

- През лятото на 2011 г., т.е., преди инцидента ми. Липсва ми редовното идване, за да се видя с роднините си в София, с приятели. Ще си дойда пак. Но да се прибера за постоянно, не е реалистично вече поради твърде специфичните ми нужди и защото не вярвам, че в България мога да бъда толкова пълноценен, колкото съм тук.

- Кога и защо замина за Америка?

- Заминах отначало през 1996 г. по една програма, която ме изпрати за половин година като репортер във в. "Далас морнинг нюз" в Далас, Тексас. Хареса ни в САЩ, кандидатствах за докторантура и от всички получени предложения избрах Университета на Флорида.

- Как се устрои там през годините?

- Постепенно и с много работа. Както става навсякъде, предполагам. Имал съм моменти, в които

съм разхвърлял нощес местния вестник,

а сутринта съм бил на лекции. Спане - никакво. Бях и по-млад, определено тогава ми понасяше по-лесно. През годините видях много успешни българи в САЩ, от Флорида и Ню Йорк през Мичиган до Калифорния. Те без изключение са работили много, никой не е получил нищо наготово и затова се радвам на всеки, който се реализира според желанията и възможностите си. Подобни истории ме обогатяват.

- Какво е за теб работата със студенти във факултета по "Журналистика и масови комуникации" в университета California State University в Лонг Бийч. Кои са най-ценните житейски уроци, които им преподаваш извън лекциите по журналистика?

- За най-голямо постижение през последните 5 години смятам това, че успях да стана 99% процента независим и да се върна 100% към преподаването. Това хич не е малко, понеже три четвърти от хората с гръбначни травми дори в уредена държава като САЩ са по неволя безработни. Искам да остана все така активен и полезен и заради това се замислям какво ще правя през следващите двайсетина години до пенсия. Ограниченията ми са само това -

ограничения - но не и непреодолимо препятствие.

Това се опитвам да преподам като урок и на студентите си без да им говоря директно за проблемите си или за това как се боря с тях. Не искам да бъда дидактичен или арогантен. Искам сами да разберат, че за всичко си има начини.

- С какво журналистиката те спечели, за да я избереш за свое професионално поприще?

- Полушеговито: бяха ме изпратили от в. "Средношколско знаме" да правя репортаж от един хлебокомбинат в София през 1987 г., последната ми гимназиална година. Обикалях, гледах, разпитвах, записвах и накрая работниците, които се отнасяха много уважително към мен, жълтоустия гимназист, ми дадоха един горещ хляб направо от поточната линия. Викам си, хм, не е зле! А сериозно: толкова неща ми бяха интересни, че не знаех какво точно да правя и ме приеха във всички специалности в СУ, с които се кандидатстваше с изпити по българска литература и история. Журналистиката я бях писал на първо място и така си и остана.

- Според теб може ли човек да бъде преценен по приятелите, които има? Ето твои приятели организират кампания по набиране на средства, за да ти помогнат.

- Приятелите са всичко.

Без тях сме

заникъде.

Помагали са ми толкова много пъти, че не мога да ги изброя дори. Страхотно съм им благодарен за подкрепата във всичко и винаги! Без хората, на които държа, нямаше да имам мотивация да съм това, което съм.

- Защо оставаш без дом?

- Не става въпрос, че оставам без дом незабавно - по скоро някои не видяха добре обяснението в кампанията ми. Говорим за инициатива, която моя колежка подхвана заедно с бившата ми съпруга, за да мога най-после да се сдобия със собствено жилище, което да е напълно адаптирано за нуждите ми. В момента живея под наем и след поредната смяна на собственика несигурността стана твърде голяма за мен. В крайна сметка моята постоянна работа е тук и

няма как да се преместя другаде

по многобройни причини. Кампанията е дългосрочна, понеже трябва да събера доста значителна сума за начално плащане по ипотека. Цените в тази част на САЩ са ужасно завишени, но нямам особен избор в това отношение, понеже живея сам и се оправям със собствени сили и средства. Разбира се, правя каквото се налага от моя страна - пестя, разговарям с банки, търся съвети, ангажирам колеги, разглеждам варианти, които да ме устройват откъм възможност за адаптации, място и цена. Вярвам, че с упоритост ще успея. Но е важно да отбележа, че разчитам на помощ и подкрепа, не на милостиня. Подобни кампании за всевъзможни каузи са съвсем обичайни в САЩ, където хората, които искат, участват и помагат. Останалите нямат абсолютно никакво задължение. Моята мечта за собствен дом хич

не е най-важното нещо на света, но за мен е достатъчно силна,

за да търся всички начини за осъществяването й. Аз я споделям открито, както говоря за почти всичко, свързано с травмата ми.

- Обръщаш ли се често назад към миналото, или винаги гледаш напред към бъдещето?

- Винаги напред. Какво да му гледам на миналото? То се е случило вече, няма как да го променим. Понякога разказвам истории - имам доста, но не изпитвам носталгия.

- Медицината напредва с изключителни темпове, знаеш ли дали съществува възможност пред теб отново да проходиш?

- Реалистично - не. Но съм готов да помогна с опита си, за да може да помогна за рехабилитацията и адаптацията на други, които са в подобна ситуация.

- Чувстваш ли се като вдъхновение за мнозина?

- Да се върна към началото - не съм искал да бъда ничие вдъхновение, но се възхищавам от всеки, който си върши работата съвестно и упорито. Имаме склонност като хора да се прехласваме по известните фигури в политиката, спорта, изкуството, като забравяме, че славата понякога е въпрос на шанс, не само на усилия или умения. Всеки човек заслужава уважение до доказване на противното, а онези, които си налягат парцалите, без да мрънкат, и постигат нещо в живота по един или друг начин, заслужават и възхищение. Нямам предвид материалния успех - той далече не е най-важното мерило за постигнатото.

По-важно е какви следи оставяш в живота на другите.

Аз съм преподавател по призвание и искам да образовам, включително и като автор, човек с гражданска позиция и адвокат за хора в неравностойно положение. Това е моята лична мисия.

Всички, които искат да подкрепят кампанията за нов дом на Фори Караджов, могат да го направят на фъндрейзъра тук

и по сметка

IBAN: BG84UBBS80021103287610

United Bulgarian Bank - Sofia