Невероятни истории се разказват за поета дисидент Пеньо Цонев от село Драганово, Горнооряховско. За него се говори, че познал кога ще умре Сталин, а когато властниците решили за назидание да го осъдят точно на тази дата, пророчеството му се сбъднало.

Пеньо бил на деветнадесет години, когато разбрал за дарбата си. Казват, че години наред де когото срещнел, винаги намирал какво да му каже, че и да му предскаже. А най-странното било, че предсказанията му обикновено излизали верни.

Но животът му не бил никак лесен. Биографията му подробно е описана в книгата "Хамово семе" написана от брат му Йордан Атанасов.

Преди войната баща му бил градинар и заедно с големия си син отишъл на гурбет из Европа. Първо в Полша, след това в Германия. Скоро дошла и съпругата - продала ниви на село и довела по-малките две деца. Записали Пеньо в немско училище. По едно време майката, бременна с четвърто дете, си заминала за родното Драганово.

Изживели целия кошмар на Втората световна, Пеньо и брат му Симеон заедно с местните деца в Брауншвайг по цял ден играели с оръжието, изоставено от германците. Най-големият брат Йоан вече гонел немкините.

Междувременно през 1947 г. баща им си залюбил друга жена и един ден Пеньо и брат му Симеон решили тайно да заминат в България при майка си най-малкия си брат Йордан. Отначало всичко вървяло като по вода. Взели влака и

пътували под закрилата

на Червения кръст.

Условията били сносни, грижели се за тях и по пътя им давали редовно пакети с храна. Но като пристигнали в Югославия на 14 април преди обяд, всичко тотално се объркало. Във вагона влезли югославски граничари. Претърсили влака и го отпратили обратно за Германия. После обискирали и тях и след полунощ, заедно с други българи ги натоварили на друг влак. След около два часа ги смъкнали и ги повели нанякъде под силна милиционерска охрана.

Оказва се че ги завели в белградското управление на УДБА зловещото югославско ГЕСТАПО. Там на чист български един от началниците им казал: "Тъй като в Белград няма българско посолство, ще ви заведем за известно време

в един курортен лагер, откъдето ще се наслаждавате от високо

на хубавата ни столица

А през това време ще уведомим вашето правителство."

Подкарали ги отново пеш през града. Минали по един мост на река Сава, а след това по един третостепенен път започнали да се изкачват по близкия хълм. "Е, па тия бугари ке видят ща е курорт Земун", шегували се охраняващите. Накрая горе какво да видят - лагер, ограден с десетина реда бодлива тел. На портала с големи черни букви пишело “Концентрационен лагер за германски военнопленници Земун”. В началото имало подредени дървени бараки. По ъглите на лагера откъм външната страна - високи кули, от които стърчат дула на картечници. Подкарали арестантите навътре с приклади като стадо говеда. Веднага след пристигането им дали да разберат, че в лагера човешкият живот не струва нищо. Като за начало сърбите гръмнали пред очите им няколко германски военнопленници. Уплашени, децата се свили в бараката. Ужасите продължават. Тринайсетгодишният Пеньо вижда как хора загиват мъчително през всеки ден от престоя им. В един бетонен бункер са зазидани германци, докато умрат от глад, а на него е оставено само едно прозорче за изкарване на мъртъвците. По-късно децата виждат, че чорбата от коприва, която им дават ежедневно, ври на огън върху който слагат труповете на убитите германци.

На 31-вия ден един надзирател нахълтал заранта в бараката и на развален немски казал: Стягайте се, следобед е вашият ред да ходите на баня.

Изведнъж военнопленниците, като по даден знак, изскочили от пътеката, едни наляво, други надясно, и побягнали по склоновете на хълма, приведени зад храстите, оглеждащи се за спасителни прикрития. Юрнали се всички – едни към притока на Сава, други – към лозята, кой където свари, само да избяга от този ад. Децата, сащисани от това внезапно развитие на събитията, последни се втурнали към близката гора. Не били изминали и петдесет метра, бягайки след германските пленници, когато ги засипва град от куршуми. Стреля се от последната вишка на лагера. Картечницата коси всичко край тях. Най-после ги прибират с останалите оцелели с ругатни и удари с приклади.След една седмица им казали да си стягат багажа.

Поемат ги отново хората на УДБА и ги качват на влак за Пирот. Когато стигнали, един офицер от конвоиращите ги запитал искат ли да останат в Югославия, но те отговорили, че в България ги чакат близките им, и продължили. Като видели Драгоман, им станало леко на сърцата и дори запели “Тих бял Дунав”.

Скоро обаче попаднали

право в мазетата

на “Московска”

Веднага след митническия обиск от границата ги поемат български милиционери и ги водят в Държавна сигурност в София. Взели им целия багаж. Минал цял ден, а не им давали нищо за ядене. Накрая се престрашили да питат надзирателя, защо поне не им дадат храна. Пазачът казал: "Защото сте фашисти!", а те дори не знаели какво означава тази дума.

На втория ден започват разпитите. Най-първо защо са тръгнали и къде отиват. Поискали снимки на родителите им. Защо бащата не е тръгнал с тях за България. Кои са съучениците им в Германия, имена, адреси… Едва ли не ги обвинили, че са отишли доброволно да отглеждат зеленчуци в Германия, за да хранят фашистите. Децата разказали и за режима в Земун, за разстрелите и чорбата от коприва, готвена от трупове, но това им казали да не пишат.

"Ние тук не разстрелваме за разлика от Земун", казал накрая разпитващия началник и наредил да им дават от порциона на другите арестанти. В килията заварили багажа им разхвърлян.

Конфискувани били и двата шоколада и бисквитите, които били скрили за подарък на майка си и малкия Йордан.

Станало му лошо на Пеньо от покруса, от глада и обидата и припаднал. Дошъл фелдшер, сложил му една инжекция и рекъл на началника:

“Ще се оправи, но му трябва силна храна. Не ги ли храните тези арестанти?”

“Тук да не е ресторант, това е транзитен затворнически пансион, но не и пансион за благородни девици”, подхилил се старшията. На другия ден дали една порция за двамата. А към два следобед - отново, след подробни разпити и подписване на показания и декларации, че са говорили истината. Най-накрая им дават служебна бележка с печат за влака до Горна Оряховица.

В родното Драганово на Пеньо не признали "фашистското" училище и го върнали с два класа назад. Скоро взели и нивите на майка му за новото ТКЗС, та трябвало да отидат да живеят във Велико Търново. Там Пеньо отново бил сложен да учи с малчуганите. Говорел перфектно немски, имал богата обща култура, а стърчал с две глави над съучениците си. Тогава Пеньо решил да се самообразова. Додеяло му и хванал пътя за Бургас. Нямал пари за квартира,

намерил едни складове за въглища и се приютил там.

Запознал се с артистите в бургаския театър. Те бързо харесали момчето, което знаело да рецитира Гьоте и Шекспир на немски и на български, и го взели да им помага. Участвал в представления като статист, а веднъж дори му дали и епизодична роля с две реплики.

Вече спял в една стаичка в мазето на театъра, където е парното. Един ден в кафенето на театъра дочул немска реч и се стреснал. Оказал се моряк от Хамбург. Корабът му се разтоварвал и след два дни щял да отплува. Ханс, така се казвал морският вълк, се впечатлил от историята на Пеньо, който му говорел също като германец от Бавария.

Разказал му за градината в Брауншвайг, за бомбардировките, за пътуването си към България след войната, за майка си, за раздялата с баща си и най-големия брат, за глада и нищетата, в която е изпаднал в крайморския град… На другия ден отново се срещнали и дълго си говорили. Ханс отново го нахранил и му поръчал чаша вино. Накрая тихо му каза, че е говорил с капитана на кораба "Посейдон" и е предал молбата му да го отведат във втората му родина, при баща му. Уговорили се как да стане качването на кораба, мястото, часът. Най-удобно било през нощта.

Скрили го в машинното отделение за по-сигурно. Заранта проверяващите огледали кораба и той потеглил. Малко преди да мине в международни води обаче, катер на морската брегова охрана принудил кораба да спре. Последвало обстойно претърсване и залавяне на беглеца. Така Пеньо за втори път се озовал в килиите на ДС. Оказало се, че един от артистите, който поназнайвал немски, бил подслушал част от разговора с моряка и доложил.

Четири месеца

безкрайни разпити, повтаряния, писане

След първите побоища на милиционерите дошъл "добрият следовател".

Той теглил резолюция под написаното от Пеньо: "Има склонност към артистична отнесеност, послъгва, опита се да ми се представи като герой, жертва на капитализма. Даже ми предложи сътрудничество. Може би хитруваше, за да се измъкне. Под 18 години е и по нашите правила не може да бъде привлечен за агент или сътрудник. Би бил от полза със знанията си по немски. Особено през летния сезон, когато тук идват много туристи от ГФР. При баща си отивал, за да продължи образованието си и да го накара да се върне в България. Тъй като е малолетен, на мнение съм да го освободим, но да го наблюдаваме по-отблизо."

Върнал се във Велико Търново, но там продължили да го дебнат. А той взел да разнася тайно позиви на забранения Земеделски младежки съюз и отново попаднал в ареста.

Доста му се събрало на Пеньо и взел да си мисли: за всичко е виновен Сталин! И прозрението му дошло, без да знае как:

Сталин ще умре навръх

5 март 1953 г.

Казал го тук и там и пак го прибрали на топло. Съдията нарочно наредил процесът срещу него да се състои на 5 март. Влизал при него от време на време и нареждал бащински: “Момче, момче, като си такъв ясновидец, не видя ли, че млад зелен ще изгниеш из затворите?!”

Навръх 5 март с часове в съдебната зала Пеньо преглъщал подхвърлянията на милиционерите: “Айде бе, като толкова познаваш, я кажи кога ще те бесят?!”

Дошъл денят да гледат делото на “лъжепророка”. И ето, че по едно време се явява ни жив, ни умрял съдията: “Делото се отлага. Починал е Бащата на всички народи, Вождът и Учителят на цялото човечество...”

Откарали деветнадесетгодишното момче в Търновския затвор, после в Плевенския. След това в Централния, в Бургаския и накрая в Белене. Все уж по погрешка , няма съд, няма присъда - общо 6 години.

"Не зная за всички случаи, но в селото хората винаги са вярвали, че той познава. Бяхме приятели с Пеньо и аз също

потвърждавам, че имаше такива способности"

- спомня си Румен Стоянов, писател, преводач и негов съгражданин от с. Драганово. - Беше чистодушен човек, много искрен и добронамерен. Ползваше се с добро име сред хората и те го обичаха, защото знаеха, че незаслужено е изстрадал. Знаеха, че не му бяха дали възможност да се изяви напълно, да получи по-високо образование. Той е изцяло самоук.

Пишеше свободно след 1989 г. и участваше редовно в сбирките на литературния кръжок “Асен Разцветников”, който също е от нашето село. Всички го обичаха и уважаваха. Той е човек със съдба, който заслужава внимание. Иначе имаше много трудна биография - общ работник, строител, бояджия... Не му даваха да работи като преводач.

Дарбата си не предлагаше срещу пари. Дори не ходеха при него специално да им гледа. Просто като го срещнеш на улицата, без да му кажеш специално: “Пеньо, гледай ми!”, той ти казва: “На тебе ти предстои еди-какво си да стане.” И често познаваше. Не правеше от способностите си професия и беше много ведър и усмихнат, както може би често става с хора, които са имали тежка съдба. Просто имаше детска всеопрощаваща душа."

През март 1986 г. от ДС намерили позиви в няколко града - Бургас, Пловдив и Варна. В апела пишело: “Какви са тия заплати, какви са тия палати, защо спират тока...” и други болежки на соца. Бил подписан с псевдоним “Германеца” - прякора на Пеньо и затова смятали, че той ги е разпространил. А той не бил мърдал от селото.

На всичкото отгоре

го обвинили, че крие гаубици, ракети и боеприпаси.

Нямали никакви доказателства, затова искали да направят обиск в къщата му и тайно да сложат копие от позива при произведенията му в един куфар. Но той казал: "Аз знам какво ще оставите в този куфар затова ще седна върху него."

Въпреки това го арестували. Той само се усмихнал и им казал, че след 10 дена ще го оправдаят и ще го пуснат. Така и станало.

В Драганово разказват и много други любопитни случки с поета. Например, когато в селото боядисвал църквата, се качил и попът да му помага. Пеньо го помолил да си свали обувките и по чорапи да се покатери по стълбата, за да не се подхлъзне. Но свещеникът отказал: "Де си виждал поп по чорапи", рекъл. Но не щеш ли след малко попът се хлъзнал по наклонения покрив и полетял надолу. Пеньо се провикнал: "Боже, дай спасение!" И в последния миг се закачило расото на попа на улука, а той успял да го придърпа.

Веднъж правил ремонт на някакви хора в къщата. Дошъл стопанинът и донесъл два колета, но на единия нямало изписан подател. Той обаче го отворил и видял, че е пълен с шоколади, не се сдържал и захапал един. Нещо жегнало Пеньо. Пернал го през ръката и казал:

"Моля те, недей да ядеш!" Човекът бил хапнал малко и след малко много го свил коремът. Започнал да повръща, но все пак накрая оживял. След това благодарил на Пеньо, че го е отървал.

И друг случай разказват. През 1974 г. във фабрика „Свилоза" в Свищов търсили преводач от немски. Пеньо бил на гости на приятел, та решил да си направи майтап с генералния директор. Идва шефът и Пеньо започва да говори свободно на немски. Онзи направо го взел за истински германец. Предложил му веднага работата.

Пеньо знаел, че ДС няма да го остави на мира. Слушал, слушал, па рекъл: “Искам 480 лева заплата!” Директорът едва не паднал под масата. Ей, рекъл, та дори аз такава заплата не вземам! Това си е министерска заплата. Цонев си тръгнал без обяснения. Как да каже, че ДС в крайна сметка няма да разрешат? И тогава, там до вратата, пак му се обадил Бог. “След три години и двадесет дни – казал Пеньо на директора, –

на 100 км от Букурещ,

в Карпатите

ще стане земетресение.

Кухият му корен ще удари в Свищов. Общежитието ви ще хлътне два етажа с земята...” Директорът не повярвал, но така или иначе си спомнил всичко три години и двадесет дни по-късно.

"Много са случаите, при които Пеньо е познавал събития преди да се случат. - разказва и писателят Йордан Атанасов, който е брат на Цонев, пред "168 часа". - Директорът на "Свилоза" казал: "На мене ми трябва преводач, а не врач!" Но наистина, знаете, че след това стана земетресението във Вранча и фабриката пострада тежко.

Веднъж пък на наш съселянин, който щеше да пътува за Истанбул, предсказа: "Не сядай отляво към средата, защото има вероятност ремаркето на турски тир да се удари там и да разцепи автобуса. Този се изсмял и не повярвал. Но когато наближил границата, за всеки случай си сменил мястото. Малко след това катастрофата наистина станала и момичето, което било седнало там, загинало от удара."

Много се радвал Пеньо на промените у нас след 1989 г. Дори издал своя стихосбирка под заглавие "Свободен човек". Успял най-после да отиде и на екскурзия в Германия. Там след толкова години се срещнал с приятели и приятелки от детството си. За най-голямо учудване всички си го спомняли добре и го посрещнали най-сърдечно.

През 2006 г. обаче някой му дал идея да види какво пише за него в Комисията по досиетата на бившата ДС. Отишъл Пеньо, дали му папките. Какво е видял в документите, не се знае с точност. Някои предполагат, че е имало данни за приятели, които са донасяли за него. Както и да било, но още на излизане от сградата на ул. "Врабча" в София му прилошало. Олюлял се. Скоро след това получил инсулт и починал.