Откъс от новата книга на Милен Русков, публикуван в сп. "Страница". Откъсът е някъде от средата на книгата.

Който е карал през Арабаконак, пътят до Чамкория не може да го уплаши. А аз съм карал. Като се върна оня шефьор до Сливен, викам им на хората от „Експрес”: „Нема ли некаква друга работа при вас?” Те провериха, казват: „Нема.” И таман да си тръгнем, сетиха се, та звъннаха в „Български експрес” – понеже те нали са вързани: „Експрес” им кара товарите, а „Български експрес” им движи пътническите превози. Провериха и викат: „А, имаме временно едно место там.” Понеже им се разболел шефьорът от Орхание, а другият от София не искал да върти и неговите курсове, че требвало да се спи в Орхание. Понеже те имат курс в 9 от Орхание, после в 12 от София, в 3 от Орхание и после в 6 пак от София. 70 км., 2 часа и полвина се пътува. Шефьорът им от Орхание въртел сутрешния курс в 9 и после в 6 се прибирал, а софийският им шефьор карал рейсовете от 12 натам и от 3 наобратно. „Ако искаш, викат, можеш да вземеш тия два курса, но ще требва да спиш вечерта в Орхание.” Пари за нощувка не дават, тъй че требва да се спи в омнибуса. „За една-две седмици, казват, докато се оправи нашия човек.” Викам добре, вземам го. И тръгнах на 1 април по тоя курс. Никога не почвай нещо на първи април! Нема да излезе добре.

Та така, въртим аз Орхание – София и обратно, през деня си ходим вкъщи, вечер спим там. В омнибуса. Тоя си е закрит омнибус, класическа работа. Носим си одеяла, свивам се там на седалките, спим. Не бех минавал през Арабаконак. Това е завой до завой. Па е и баир. Спирам там на Руския паметник и на мините на братя Бакиш. Ако има некой де. Обикновено нема. У Орхание се запознах с един Рачо Джамбов, собственик на коларо-железарска работилница. Той решил каросерии да прави. Но не му върви, нема кой да ги купува. От „Български експрес” не искат. А сутрин ходим да закусвам в техната сладкарница „София”. Тя се нарича сладкарница, но те там правят много хубав катък. Викат му по друг начин, но то си е катък – вземат цедено млеко и слагат вътре парченца сирене и нарезани печени чушки, хубаво става. Аз кажи-речи всека сутрин това си закусвах там. И на 14-ти, братче, въртим последния курс от Орхание до София, техният човек се връща на другия ден, тъй че аз малко на уволнение съм го дал. Викам си: „Е, хубава беше тая работа, но па ми омръзна да спим в студения омнибус. Сега вече че можем да си спим вкъщи, на леглото!” И както карам, вече по нанагорнището на Арабаконак, къде започват острите завои, малко след полуразрушения изоставен кантон, не щеш ли една кола ни изпреварва. Това обаче бавно става, понеже тука трудно че караш с повече от 20 км, и аз с толко карам. И докато тя ни изпреварва, един човек се обади от омнибуса и възкликна: „Ами че това е Царя!” Аз погледнах по-внимателно в страничното огледало – верно бе, сам Царят! В неговия 6-местен „Щаер” с десен волан, седнал до шефьора и облечен с кафев ловен костюм. Говори през рамо с един цивилен човек, седнал зад него на подвижните седалки на втория ред. За тоя човек после разбрах, че бил Делчо Илчев, естественикът. Като познаха хората Царя, лепнаха се за прозорците отлево и почнаха да ръкоплескат. Царят се усмихна, свали си шапката и ни махна с ръка. После вече ни изпревариха. Хората се възбудиха много, викат „Гледай какъв късмет да видиме Царя!” Па некои казаха „Ами той всъщност често идва към Орхание, ходи тука край Арабаконак на лов за глухари”. Но пак си е голем късмет и редкост да видиш на пътя баш па Царя! Това да не ти е бай Петко фурнаджията! Така им викам на мойте хора в омнибуса, и докато обсъждаме нещата във вид на тая крайно редка случка, те ти булка Спасовден! Не са минали сигурно и 2-3 минути, откакто ни изпревари Царят, и се чуват пред нас едни гърмежи, едни бумтежи, една некаква страхотия, абе мани мани! Изстрели, па и бомби! Аз заковах на место, като магаре на мост направо! Рекох си: „Карам ли напред, че се наврем на вълка в устата! Нещо е станало, братче!” И тръгвам да обръщам рейса. Но това е там много трудно, пътят е в Арабаконак тесен, като нищо че се навреш в канавката, а ти мани нея, ами отдесно има един стръмен дол, в чието дъно тече един приток на Бебреш. Там па ако се хлъзнеш, съвсем си отекъл. Та значи аз въртим кормилото, едвам-едвам обръщам, през това време се чува стрелба зад завоя пред нас, сигурно нема и 500 метра дотам и кой знае какво става от другата страна. Хората крещят „Отвори вратата да слеземе, че ни избият като пилци в тоя омнибус!” Понеже мислят, че аз нема да можем да обърнем. То прочие и аз така мислим. Но продължавам да се опитвам от немай-къде. Обаче им отворих вратата, който иска, да слезе. Хората слезнаха, готови да бегат, ако се зададат разбойници откъм завоя. И аз таман съм завъртел колата под прав ъгъл към пътя, гледам иззад завоя изскочи един човек и тича към нас, това е сам Царят в ловния си костюм, дотича до омнибуса и вика: „Обръщай по-бърже, обръщай по-бърже!” А около устата и на брадичката му кръв, тоже и на пуловера му отпред, а и по ръцете му. Викам си „Ранен ли е този човек, какво е станало?” Хората и те много се уплашиха, като го видеха така, опръскан с кръв. А той скочи в рейса, дойде при мен и рече: „Стани, стани!” Аз станах, той седна и с една много опасна маневра обърна рейса. Верно че е добър шефьор Царят! А па и понеже се уплашил – бега, човекът! – дошла му смелост и направи тая много опасна маневра, която аз не смеем да извършим, за да не паднем в канавката. Той обаче я направи. Така е – като бегаш от едно, ставаш много смел за друго. Обърна, значи, рейса и вика на пътниците, които беха слезнали, за да бегат при нужда: „Хайде, добри хора, качвайте се бързо в колата!” Те се качиха и Царят отпраши обратно към Орхание. „Откъде, вика, се затваря вратата?” Аз му показах и той затвори. Тогава един военен, който пътуваше в омнибуса, дойде при нас отпред и както се държи с едната ръка за дръжката, с другата отдаде чест и рече:

– Разрешете да се представя, Ваше Величество! Капитан Каролев от Орханийския гарнизон. Бех тръгнал в домашен отпуск, но съм готов да се поставя на Вашите заповеди. За мен ще бъде чест! – вика.

Царят кимна и каза:

– Благодаря много, господин капитан! Моля седнете до мен, за да можем по-лесно да говорим.

Аз станах и капитанът седна на моето место отпред до шефьора, а аз застанах прав отзад, държим се за седалката и викам:

– Ранен ли сте, Ваше Величество? – Той ме погледна учудено и аз требваше да се поясним: – Опръскан сте с кръв – викам.

– А, това ли... – отвърна той и си изтри с два пръста носа, после поклати глава и каза: – Не, не. Потече ми кръв от носа. От напрежението. Не съм ранен.

А през това време хората отзад питат:

– Какво стана, Ваше Величество? Какво стана?

– Атентат – отвърна Царят, като полуизвърна за кратко глава към пътниците, продължавайки да кара. – Попаднахме на засада.

Една жена дойде, та му подаде некаква кърпичка, той си изтри кръвта по лицето и ръцете, не забрави и кормилото да почисти, и после повиши глас, за да надвика хората в омнибуса, които възбудено обсъждаха случилото се и всеки нещо пита – „Къде стана?”, „Кои беха?”, „Къде са другите?”, – повиши, значи, глас Царят и каза:

– Добри хора, ще ви върна в Орхание. Ще ви оставя там, а с омнибуса ще отида до казармата. После ще го натоварим с войници и ще се върнем с него на местото на атентата. А вие ще требва да останете в Орхание и да чакате омнибуса отново да се върне и да ви вземе... Как се казвате? – обърна се той към мене.

– Славе – отвърнах аз. – Славе Желязков.

– Ще чакате – продължи Царят към пътниците – господин Желязков да се върне да ви вземе. Тогава ще продължите пътя си за София.

После Царят разказа какво се е случило. Те се връщали от лов за глухари и малко след като ни изпреварили, на най-острия завой на Арабаконак, там, където отстрани пътят е изсечен в скалите, за да се увеличи широчината на завоя, некакъв човек излезъл на пътя с парабел в ръка, извикал „Стой!” и стрелял по тех. Те дали назад, но се блъснали в един телеграфен стълб. При това разбойниците, които се били скрили на ската отстрани, стреляли по тех, а хвърлили и бомби. „Мисля, че с един от спътниците ми се случи големо нещастие. Дано не съм прав!”, вика Царят. Във всеки случай останалите излезнали от колата, другите се прикрили зад нея и почнали престрелка с разбойниците, а Царят, като се сетил, че скоро са изпреварили нашия омнибус и ние идем след тех, решил да ни пресрещне и да доведе подкрепление на местото на нападението. След това се затичал в подножието на ската, отстрани край канавката, като се прикривал между храстите, така успел да стигне до завоя и свърнал благополучно зад него, където ни видел и дотичал до нас.

„Голем късмет сте извадили, Ваше Величество!”, възклицават хората. „Че нашия омнибус иде зад вас!” – „Да, вика Царят. Това беше направо дар от самия Господ!”

Като влезнахме в Орхание, отидехме направо в казармите. Царят отиде да говори с командира на поделението, а кап. Каролев тръгна да събира войници от помещенията, както двамата се беха уговорили да направят още по пътя. Хората слезнаха и се разбрахме с тех да ги вземем после от площада пред часовниковата кула, а аз останах на плаца да чекам войниците, с които че се връщам обратно. Това стана за нема и 10 минути. Дойде един взвод от 30 човека, начело с командира на поделението, Царят и кап. Каролев също се върнаха, и тръгнахме бърже обратно. Тоя път аз карах, а Царят, кап. Каролев и командирът направиха план как да действуват.

– Разгърнете вашите хора във верига и тръгнете от север към местото на нападението – вика Царят, – а като дойдат гвардейците от София, те ще претърсят местността от юг на север.

Понеже междувременно той се обадил в двореца и заръчал на адютанта си да вземе войници в два автомобила от охраната на Враня и по най-бързия начин да дойде на Арабаконак.

Като стигнахме ние там, всичко вече беше утихнало. Аз отидех с войниците и Царя до местото на нападението. А там каква гледка, братче! Един човек лежи убит зад автомобила, това бил Делчо Илчев, с когото видех Царя да говори, докато ни изпреварваха, само 2-3 минути преди засадата. Как би могъл той да знае, че това са му на него последните 2-3 минути?! Какво нещо е животът!

А освен него в колата още един убит, този беше потънал в локва кръв, проснат на задната седалка на „Щаера”. Кръвта се стича надоле по седалката и направила втора, по-малка локва кръв под нея. Брей, много кръв имало в човека! Не знаех! Човекът беше облечен в ловна униформа. Като го видех, сетих се, че аз съм го карал преди неколко дни до Арабаконак и тогава се учудих, че слезе той по тъмно на билото на прохода, при Руския паметник. Учудих се, но не много, понеже там наблизо има едни мандри, помислих си, че до тех отива, макар и в тоя късен час. А то било, както разбрах по-късно, за да се крие. Понеже това бил царският ловец Петър Котев. Ходел така предварително на местата, където Царят сметал да отиде на лов, за да провери има ли там дивеч. И се криел, за да не би некой да го види и по тоя начин да разбере къде че ходи скоро Царят на лов. Но изглежда тоя път некой го е проследил, видел го е. Както и да е, лежи човекът застрелян отзад в „Щаера”. Който впрочем беше паднал с двете си леви колела в канавката, предното стъкло разбито, каросерията тук-таме пробита от куршумите и очукана от осколките на бомбите, отпреде му стои една бомба одринка неизбухнала, която най-накрая военните взеха и отнесоха, зад него телеграфният стълб съборен, а досами колата стоят двама души – ротмистър Стаматов и шефьорът Лазар, по фамилия Цуцулов. Не го знаех него. Нито па ротмистъра. Тогава за пръв път видех ротмистъра, на Арабаконак се запознах с него. А сега има-нема всека седмица го виждам на Чамкория. Ама че запознанство, братче, при какви обстоятелства!

Те се качиха после с войниците на стръмния скат, откъдето стреляли атентаторите, и намериха там един вестник „Земледелско знаме”, с трохи и парченца сирене по него – явно са яли отгоре му, – както и некаква кутия цигари и кибрит. Забравили ги. „Какви са цигарите?”, питах аз, че ми стана любопитно. Войникът вика: „Арома”. Че вземем, рекох си, да запалим една, да видим какви цигари пушат атентаторите. Понеже аз нали не пушех тогава, бех ги отказал. Цигара като цигара. Нищо особено. Не ми хареса, обаче па ме поблазни, разколеба ми решението да не пушим.

Хеле след малко дойдеха с двата автомобила гвардейците от София, начело с капитан Скутунов, адютанта на Царя, и викат, че пътят бил чист, не срещнали никого по него. Явно ония са се омели. Можех, значи, да се връщам в Орхание и да вземем хората. Преди да си тръгнем, обаче, ако се продавах на пазара, щех да отбележим 100 % ръст в цената! Понеже сам Царят ми благодари и ми стисна ръката, па ми помни и името. Защото аз нали не можем просто ей-така да си тръгнем с омнибуса, поради липсата на друг транспорт за войниците от Орхание, ако нещо стане, та отидех при Царя и му казах:

– Ваше Величество, аз сметам да тръгнем с омнибуса за Орхание да вземем пътниците. Ако не ви требвам още тука...

А той вика:

– Да, господин Желязков, тръгвайте. Да не оставяме хората да чакат прекалено дълго. Тук вече всичко е спокойно. Благодаря Ви – казва – най-сърдечно за помощта!

И се ръкува с мен, стисна ми ръката човекът! Сам Царят на България! Колко души са си стискали ръката с Царя на България? Тия сигурно са по-малко и от шефьорите! Ако си си стискал ръката с Царя на България, ти си редка птица, ти си редък човек! А редък значи и забележителен, не се въргаляш като кило домати по щайгите, нема те там!

После се върнах, взех хората от Орхание, по целия път им разправях какво съм видел, тъй че неусетно стигнахме, а като се прибрах в София и им казах на ония от „Български експрес” за станалото големо произшествие, те се хванаха за главата. Недоумеват, братче, учудени страшно! А аз им викам: „Това беше! Повече нема да се връщам там! Нали и така днеска ми беше последния ден, нека сега Стефчо вземе последния курс за Орхание, и без това той днеска не е карал.” Те се съгласиха, па и Стефчо, моят коллега на омнибуса, склони. Понеже заради закъснението двата средни курса отпаднаха и останаха само сутрешният и вечерният от 6. Един за мене, един за него. Така свърших аз работа за „Български експрес” и повече никога не съм се връщал при тех, нито па в „Експрес” съм ходил. Атентатът в Арабаконак ме направи мене самостоятелен, тъй да се каже. Рекох си: „Стига съм работил за други хора, виж в какви неща се въвличам! Ако че си трошим главата, поне да е по моя воля.” Па и вече беше наближил денят да отворим омнибусната линия за Чамкория, времето се беше стоплило – средата на април. Бех си дал още през януарий документите в общината и в министерството на транспорта, разрешителното ми излезна, докато карах курсовете към Орхание. Ходих един ден да си го вземем. Честно казано, още тогава си мислех, като ми свърши заетостта с линията до Орхание, повече да не търсим работа в „Експрес”, а да се захванем с моя частен бизнес, да бъдем пак самостоятелен, но този път не просто като шефьор на пиацата, а със собствена омнибусна линия. Колебаех се как да постъпим. Но атентатът в Арабаконак окончателно ми затвърди решението!

А през целото това време моят човек е бил от другата страна! Направо се облещих, като ми каза това.

– Да – вика той, – атентата в Арабаконак беше наша работа. Това беше най-големото ни начинание. Но за съжаление нещата там се оплескаха. Иначе щехме да променим историята на България!

Аз го питах защо са искали да убият Царя, а той отговори:

– Никога не сме искали да убиваме Царя. Искахме да го заловим жив. Да го вземем за заложник. Ако искахме да го убием, щехме да го направим. Това е много по-лесно. Хвърляш една бомба пред колата и после откриваш огън по всички в нея. Наред с другите щехме да убием и Царя. Но това никога не ни е било цел. Работата беше по-сложна и точно затова и не стана.

– Гледай ти! – учудих се аз. – Всички разправяха, че сте искали да убиете Царя. Цанков говореше това по вестниците. Че сте искали да убиете Царя, после комунистите да взривят „Света Неделя” и да избият правителството, и така целата държава да бъде обезглавена и вие да вземете властта.

– Остави го Цанков! – вика моят човек. – Той не ги разбира тия работи. Плещи глупости! Ако бехме убили Царя, него щеха да го опеят в „Александър Невски”. А взрива е бил в „Света Неделя”. Никакво правителство не можеше да бъде избито в „Александър Невски”. За да се направи капан на правителството, е требвала некоя високопоставена жертва, но не най-високопоставената, понеже нея щеха да я опеят на друго место. Помисли малко.

– Да – кимнах аз, – така е.

– Впрочем ние не знаехме за атентата в църквата – продължи той. – Беха ни казали само да заловим Царя и да го държим за заложник. Мислехме, че работата е малко като с детето на министър Русев. Да хванем некого и срещу освобождението му да искаме освобождаването на политическите затворници. А тя работата била много по-дебела.

– В смисъл? – попитах аз.

– Това беше идея на комунистите – отвърна той. – Те се беха свързали с Икономов. Може би чрез Яко Доросиев. Двамата беха от Копривщица и се познаваха. А Яко беше голема клечка при комунистите. Беше в ръководството на Военния център на Б.К.П.-то и в това на Ч.К.-то. Там, където издават присъдите – поясни той. – Ч.К.-то. Изобщо Яко се занимаваше с мръсната работа. Но не ми се верва Икономов да е разбрал за атентата от него, понеже Яко го застреляха две седмици преди това при провала на улица „Русалка”.

– Сещам се. Когато Марко Фридман избегал.

– Именно – кимна той. – Нема как Яко Доросиев да е знаел две седмици предварително, че Царя ще ходи на лов за глухари на Връбница. Тъй че некой друг от големите началства на комунистите беше казал на Икономов. Така и не разбрах кой. Може и самия Коста Янков да е бил. Във всеки случай комунистите некак разбрали, че Царя е отишъл на лов при Арабаконак, и беха съобщили на Икономов. С изричната заръка непременно да гледа да залови Царя жив и да го вземе за заложник. А това им е требвало, както после се досетихме, заради атентата в „Света Неделя”. Сметали са, че като избият правителството и в същото време държат за заложник Царя, много по-лесно ще бъдат удовлетворени всичките им искания. А разбира се са си правели и обратната сметка. Понеже тия работи са рисковани, никога не можеш да си сигурен какво ще стане. Ако атентата в църквата не успее, както и стана, но те държат за заложник Царя, властта нема да смее да ги преследва толкова ожесточено. Така си връзват гащите. Вариант А, вариант Бе. И в двата случая е големо предимство да държиш Царя. Тъй че на тех Царя им требваше жив, и такава беше и нашата задача. Требваше да го уловим жив. Иначе не би имало смисъл. Е, ако при престрелката го бехме убили, здраве да е! Но целта ни беше да го хванем жив.

– А защо не успехте? – попитах аз.

– Героя провали работата – отвърна Алекси. – Изобщо той през целото време беше като не на себе си. В нощта на 13-ти спахме на паметника на Арабаконак. Имаше един много студен, направо бръснещ ветър от север. Сигурно затова и Царя не беше уловил нищо, понеже след нападението не намерихме нито един глухар в колата му. А ние прочее легнахме да спим нея нощ от южната страна на паметника, пó на завет. Героя през целото време ставаше, ходеше да пуши, върви напред-назад. Изобщо изглеждаше напрегнат. Като некой новак направо. Икономов даже му каза: „Спокойно, да не ти е за първи път. Какво ти става?” А Героя отговори: „От ветъра е. Не мога да спя при такъв ветър. Много шуми гората, дърветата скърцат. Пък и тоя паметник ми действува особено.” Ходил ли си на паметника? – попита ме моят човек.

– Не – изненадах се аз. – Само съм минавал отдоле.

– Наистина е особен – поклати глава той. – Искам да кажа, че човек се чувствува много особено там. Тоя стар паметник... Още руснаците са го строили. И наистина е хубав. С руския императорски герб отгоре. Двуглавия орел. Под него Георгиевския кръст. А отдолу има надпис: „В царствование российскаго императора Александра II”, и прочие. Това е точно от южната страна. Където ние спахме.

– Мани го паметника – казах аз. – Давай нататък.

И той ми разправи. Те направили засада на крутия завой близо до билото на прохода, на оная висока стръмнина, която навремето строителите са изрезали в ската, за да се разшири радиусът на завоя. Трима души застанали на една тесна площадка между некакви ниски храсти на стръмнината, Икономов заел позиция на самия ѝ връх, а Героя требвало да изскочи иззад завоя с парабел в ръка и да спре колата. Когато Царят се задал с „Щаера”, към 9 и нещо, той така и направил. Изскочил иззад завоя и извикал „Стой!” Но много рано, колата на Царя още не била навлезла достатъчно в завоя, била твърде далеч. И не стига това, ами като извикал „Стой!”, Героя почнал и да стреля с парабела. Това объркало всички планове на засададжиите. Колата на Царя дала назад и от там открили огън. При това положение вече и атентаторите открили огън. Икономов хвърлил от върха на стръмнината две бомби-бухалки. Колата на Царя, като давала назад, се блъснала в един телеграфен стълб и се обърнала в канавката. Шефьора избегал, като прекосил шоссето и се хвърлил в стръмния дол от другата страна на пътя, където в дъното минава една малка рекичка. Ротмистърът и Делчо Илчев се укрили зад колата и започнали да стрелят от там с карабините си. А Царя побегнал по ската покрай канавката надоле по шоссето, откъдето идех аз с омнибуса и се мъчех да обърнем. Като видели какво става, тия приятели решили все пак да застрелят Царя, но това се оказало невъзможно, понеже той тичал по самия край на стръмния скат, точно от техната страна, и така се оказал под такъв остър ъгъл към тех, че те престанали и да го виждат.

– Ако беше прекосил шосето – каза моят човек, – беше заминал! Илчев се опита така да прекоси шосето и да се укрие от другата страна, и тогава Икономов го намери с един куршум.

Питах го за ловеца Котев. Той каза, че него го уцелили още в колата. Не знаел кой го е убил. Но не смути, усетих го. Какво странно положение беше това! Ние се намирахме в къщата на Котев, в развъдника на Царя. Тук Джина беше намерил убежище. Направо като игра на дявола!

– Беше стигнал до Царя – напомних му аз. – Как му провървело, защото не се опитал да пресече шоссето. А Илчев се опитал и твоя другар Икономов го уцелил.

– Да, точно така – отвърна той. – Но и на ротмистъра му провърве. Издебна подходящия момент, когато всички се бехме обърнали към Героя, който до тогава беше залегнал на пътя, по едно време се изправи, стреля по колата и се затича към нас на ската. Точно в тоя момент ротмистъра притича през шосето. Имаше един момент да премине и той го уцели. После легна от другата страна, откъм дола, и от там продължи да стреля по нас. А Царя се измъкна. Заради ротмистъра и Илчев не можахме веднага да тръгнем да го гоним. А после се появи и ти с омнибуса и работата пропадна. Бехме много ядосани. Икономов викаше на Героя: „Как можа да изскочиш толкова рано на шосето! И защо почна да стреляш? Какво очакваш да направят, като почнеш да стреляш?” А Героя само повтаряше: „Съжалявам много! Съжалявам много! Моя е вината!” Икономов се държеше за главата и викаше: „Направо не мога да повервам, че с тебе ми се е случило такова нещо!” Но какво да се прави, станалото – станало. Като избега Царя, ротмистъра също изчезна. Спре да стреля и се спусна надолу в дола. Ние отидохме до колата, взехме оттам ловната пушка на Царя, бинокъла му – много хубав бинокъл с инкрустирани на него инициали, после го намериха у Икономов, като го застреля полицията. Намерихме в колата и три хубави нови жълти мушами против дъжд и една раница, пълна с храна. Намерихме и легитимациите на Котев и Илчев, така разбрахме кого сме убили. После Героя прочете всички броеве на списание „Природа” и „Ловец”, заради статиите на Илчев в тех. Казваше, че статиите му били много хубави. Особено некакви статии за прелетните птици. А Нешо Тумангелов, сигурно го знаеш...

– Вестниците гърмеха с него – казах аз. – „Бандата на Тумангелов”.

– Да – кимна той. – Те мислят, че той ни е бил началник. Идиоти!... Та Тумангелов, който също беше с нас и е наистина много опак човек, веднъж му каза: „Ти си виновен! Заради тебе убихме тоя буболечкар!” Защото нали Делчо Илчев бил ентомолог, занимавал се с насекоми. Пък отгоре на всичко се оказа и съмишленик на земледелците. Като Тумангелов. Той и това натякна на Героя. От тогава двамата не можеха да се понасят.

– Каква бъркотия, Джин! – поклатих глава аз.

Той вдигна рамене.

– Ами да – каза. – Такъв е живота.

Аз не отговорих нищо.

Но ако на другите го е объркал, па дори и прекратил, то на мене атентатът в Арабаконак ми оправи живота. В смисъл вкара го в ред. Почнах да правим, каквото бех намислил, а не каквото дойде. На 15-ти си взех колата от гаража на Авторемонтната работилница, заредих я с бензин и масло и отидех на „Св. Неделя”. Седим си на пиацата с открития си омнибус. Не че се надевам некой да ме наеме, а така, да ѝ свикнем на колата, да се почувствувам като у дома си в нея. Мине се не мине, правим едно кръгче около „Св. Неделя”, даже до Орлов мост ходих и обратно, ей така на собствени разноски, за свой кеф. Абе „Шевролетът” си е „Шевролет” и големото си е големо! Че изкарам така, рекох си, още полвин месец, разрешителното ми за омнибусната линия е издадено, но първо требва да пуснем реклами из вестниците, че ще открием линията от 1-ви май, па и малко съобщения да разлепим по таблата. Като разглеждах колоните със съобщения, за да си изберем най-подходящата, при Халите ми падна погледа върху една реклама на цигарите „Картел”. Ей, как ми се допуши! Викам си: „Аз требва да се възнаградим некак за това големо премеждие, което преживех в Арабаконак, редно е по един или друг начин да отпразнувам благополучното си разминаване с тая страшна опасност.” А улиците пълни с хора, понеже Съюзът на запасните офицери организира манифестация по случай благополучното отърваване на Царя. Хората минаха през Двореца и после се пръснаха по улиците, и всеко второ захапало цигара, пуши.

Чудих се, чудих се, па си купих една кутия „Картел”. Пак пропуших цигари. „Не си вреди на здравето, и че живееш вечно!” Е, явно аз нема да живеем вечно. А е жалко от друга една страна. Колко години по-малко че живеем? Пет? Десет? Петнайсет? Сега си мислим, че ако тия години съвпаднат със старините ми, нема какво толкова да съжалевам. Какво му е толкова хубавото да живееш старини? Но не знам дали като станем на стари години, пак че мислим така. Може и да не мислим, може и да си променим мнението. Требва, казвам си, да помислим сериозно за това. Запалих една цигара и се замислих по тоя въпрос. Опитах се да си се представим като стар. Некой дедо с бастун, застанал некъде да го огрева слънцето, както аз седим сега. Какво че мислим тогава? Що за човек че бъдем аз след 20, след 30 години? Знам ли, сега това ми се види цела вечност. Струва ми се, че това време никога нема да дойде, че въобще нема такова време, а ако има, аз никога нема да го доживеем, по една или друга причина. Ами ако го доживеем? Какво че правим, когато то дойде? Какъв човек че бъдем, за какво че мислим? Никога не можеш да си представиш. Така като гледам, светът се променя коренно на 20 години. Как да си представиш какъв че бъдеш ти след 30? Не само ти, ами и светът че е съвсем друг. Само „Св. Неделя” може би че е същата. Сградите, нещата – те може и да останат същите. И Витоша отсреща. Тя че си остане същата. Реките, планините... Но аз че съм съвсем друг. Кой знае дали тогава нема да си кажем: „Ах, защо не отказах навремето цигарите! Оня ден, кога мислих за това, докато се припичах един следобед на слънчице край „Св. Неделя”, защо не отказах тогава цигарите! А сега съм вече стар и болен и не можем да направим нищо!” Хвърлих цигарата. Айде марш! Може да ги откажем пак. Че помислим после пак. Чекай сега да дръпнем колата два метра напред, че тук почна да пада сенка от кубето. Да отидем пак на слънчице, да се погреем още малко.

Привечер таман да си тръгнем, гледам един гаврош тича с вечерните вестници подръка и вика: „Декларация на нелегалната Б.К.П.! Атентата срещу Царя!” Взех си един вестник и там четем:

„Ц.К. на Б.К.П. съобщава, че никакво решение за атентат срещу царя не е взимано от негова страна и никаква заповед за подобен атентат не е давана. Вероятно инцидентът е от случаен характер. Напразно сговористко-банкерската клика, узурпирала властта и суспендирала всички политически правдини, се старае да използва случая за защита на своята удавена в кръв политика на усмирение. Основната причина за инциденти, подобни на горния, е именно тая презряна клика, която нема никакви корени в масата и се крепи изключително върху щиковете на войската.

Не омиротворение носи този режим, а разрастване на въоръжените борби с техния логичен край – масово въоръжено въстание срещу режима на банкерите съзаклятници и терористи.

15. IV. 925 Ц.К. на Б.К.П.”

Дървесния вика на Комуната:

– Комуна, кажи честно, вие ли бехте?

– Не сме ние – разправя Комуната и тупа с ръка вестника. – Па и защо изобщо мен ме питаш – вика, – като там са намерили вашия вестник? „Земледелско знаме”. На Коста Тодоров вестника. Това е ваша работа, не наша.

Оставих ги там да умуват и се прибрах вкъщи. Жената веднага ме надуши и ме пита защо миришем толко на цигари.

– Ами пропуших по случай Великден – казвам.

Понеже нали след неколко дни беше Великден, това в Страстната седмица става, във Велика среда. А тя вика:

– Сега да не вземеш и да се пропиеш по случай Гергьовден. Хубав ден Великден, още по-хубав Гергьовден!

Аз го бех забравил тоя лаф. Па той е хубав лаф, защо съм го забравил? Хубав ден Великден, още по-хубав – Гергьовден! Виж народът как е казал. Защото на Великден се пости, а на Гергьовден се яде курбан. Е това му е всичкото на народа в главата. Ама па и народът е един, мани мани!... На единия ден че е скромен и набожен и че пости, на другия ден че лапа курбан и че се налива и че пиянствува и че си дере гърлото като разпран! Какво да каже човек... После го мачкотели военните и капиталът. Верно че го мачкотят. Но па и да го мачкотят, виж го и него какъв е! Нема ни смелост в него, ни кой знае какъв морал. Верно че е народът по-чист по душа, но те и зверовете в гората са чисти по душа. Лошото е, че военните и капиталът са същите животни, но отгоре на това разполагат и с грамадна власт. Е това е лошото! Хем изедници, хем подтисници, хем в крайна сметка едни тути кванти, едни шменти капели! Банкерът Буров с разкопчения дюкян и с големото мъдруване. Недей мъдрува, закопчей си дюкяна! България спасявали от болшевизма! Да бе, да! Спасявате си вие задниците и привилегиите, вашта мамка лъжлива и престъпна! Парвенюта, дето вика Царят... Понеже тогава не знаех как стоят нещата, мина ми през ума: А дали па те самите не са гръмнали върху него? Да си намерят повод да се разправят с Единния фронт? И затова не са го убили нито него, нито ротмистъра, че е техен човек, военен... Но и тогава това не ми се верваше. Много е рисковано. Не биха направили такова нещо. Това е сложно, иска голема тънкост, требва да разделяш сухото и мокрото като по конец, това не ти е тебе като да лъжеш и да налагаш народа. Народът е прост, лесно че го излъжеш, а и нещо да сбъркаш, че застреляш още 100 души и той че си затрае. Никой не ще да е сто и първият.

Джина прочее ми е разправял как анархистите направили „допитване до народа”. Обиколили през нощта едно село с тая цел.

– Минахме – вика – по къщите, тропахме на вратниците и като излезе стопанина, питаме го дали има некой, на който иска да отмъстим от негово име. А те само дето не побегваха, като ни видеха. Който познава Стефан Иванов, защото го познава, а който не го познава, понеже ние сигурно сме изглеждали доста страшно – трима непознати и некак видимо съмнителни мъже да ти се изправят през нощта на вратата... Бехме Стефан Иванов, аз и един Гарджоолу. Обиколихме така целото село и навсекъде това питаме. Не сме чукали на всека къща, по-богатите ги заобикаляхме, понеже сметнахме, че в тех ще живеят думбази, тех нема защо да ги питаме такива неща. А некъде така и не излезе никой на вратника. Но сигурно на всека трета къща сме питали. И не намерихме ни един човек, който да поиска да отмъстим некому от негово име. Стефан беше много разочарован. Това „допитване до народа” беше негова хрумка и му се струваше много добра. А никой не пожела нищо да направим за него. После Стефан вика: „Ебем ти народа! На него всички му харесват.” След това помисли малко и каза: „Нема повече да правим допитване.”

Аз се засмех. А Джина се усмихна и продължи:

– Стефан беше такъв човек. Не беше голем ум. Но затова пък беше убиец. Имам предвид буквално. Беше убил навремето некакъв учител Камбуров, заради което го осъдили на смърт. Но той избегал от затвора през ’20-та година, още при земледелците.

– А защо го е убил? – попитах аз.

– Не разбрах точно – отвърна Джина. – Той не обичаше да говори за това. Но веднъж се беше напил и каза: „Мръсната гад! Разпрах го с ножа за риба.” Защото преследвал учениците в дюкяна си. Имам предвид учителя. Той имал същевременно и дюкян и преследвал учениците там. Така и не разбрах за какво по-точно става дума. Но Стефан го убил, осъдили го на смърт и той избегал от затвора. Неколко години се беше крил из сливенските села, аз го познавах още от тогава. Виждал съм го и в Джиново, в нашето село. Живееше като разбойник. А след преврата 23-та година се обяви за анархист. И наистина изпълняваше заръките на федерацията. Пращаше пари на централата за закупуване на оръжие, печаташе позиви, участвуваше в околийските срещи на анархистите и изпълняваше решенията. Даже толкова се беше вживел, че от време на време събираше селяните некъде и им държеше речи за анархията. Комунистите затова напуснаха. Отначало комунистите беха при нас, но после напуснаха и си основаха собствена чета. Девет човека. Не беха малко.

– Не са искали да минават за анархисти – кимнах аз.

– Неее – наклони глава Алекси. – Не ме разбра правилно. Не затова, а защото ги беше срам да го слушат. От техния окръжен комитет ги беха скастрили защо са напуснали, а те отговорили: „Срам ни беше да го слушаме. Като почнеше да държи речи пред селяните, идеше ни да потънем в земята от срам!” Понеже Стефан наистина говореше големи глупости. То през повечето време не му се разбираше какво казва, но когато се разбираше, това беше некаква страшна глупост.

– Защо – викам, – какво говореше?

– Не мога да ти го възпроизведа – отговори Алекси. – То е невъзможно да се повтори. Спомням си само едно изречение, което той обичаше да казва. „Аз не мога да бъда полезен на отечеството си и затова ще бъда враг на самата държава!”

– Това има некакъв смисъл – казах аз.

– Некакъв смисъл има – съгласи се Алекси, – затова и съм го запомнил. Но какъв по-точно, не мога да ти кажа. Защо, ти сещаш ли се?

– Смътно ми е ясно – отговорих аз след малко.

– Е – отвърна той, – смътно и на мене ми е ясно. Но какво по-точно значи, дявол го знае. И това му беше най-смисленото изречение, имай предвид. Другото беше нещо страшно! Като бълнуване на лунатик. Пък той се и въодушевяваше отгоре на всичко. Въобще, не беха големи умове нашите хора там. Половината беха престъпници, а имаше и убийци. Динко Попето, заместника на Стефан, също беше убиец. От цивилния живот, искам да кажа. Беха избегали от Сливенския затвор заедно с Пачарков, убиец и той. Пачарков после предаде четата и ятаците. Петдесет души отидоха на съд заради него. Но остави това. Исках да кажа, че там имаше много диви хора. Тези тримата беха убийци, а още 7 беха криминални, избегали от Сливенския затвор и те.

– Мале мале! – казах аз.

– Да – кимна той. – С тех видех какви ли не странности. Никога нема да допуснеш, че е така, ако не го видиш. В смисъл Динко Попето може да беше убиец, обаче си падаше много морален по женската част. Възмущаваше се дълбоко от това, че Стефан има незаконна жена. Той ходеше от време на време при нея или пък тя идваше при нас и двамата се усамотяваха некъде. Това страшно възмущаваше Попето. „Този развратник – викаше. – Ще го убия!” Човек би си помислил, че това е, защото той немаше жена и завижда, но въобще не беше такава причината. Най-искрено се възмущаваше, че Стефан има незаконна жена, а отгоре на това спеше от време на време и с една наша ятачка. Попето направо побесневаше от това и му се заканваше, че ще го убие. Все повтаряше: „Тая мръсна развратна сливенска буга!” Всичко това зад гърба му, разбира се. Но Стефан знаеше, че оня му се заканва, беха му донесли. И може да беше глуповат и избухлив, но никога не каза нищо на Попето. Не му даде и най-малък знак, че знае как той му се заканва. Беше достатъчно съобразителен да се сети какво ще стане в такъв случай.

– Да ти кажа, прави са биле комунистите, че са си тръгнали – поклатих глава аз. – На тия хора в главата им е била страшна каша!

– На некои от тех, да – кимна Алекси. – За комунистите това беше върха на неоправията и глупостта. Те презираха Стефан. А най-интересното е, че и той ги презираше. Често говореше на срещите на анархистите против Единния фронт, и в частност против комунистите. Присмиваше им се, че имат Централен комитет, който им спуска заповеди и те изпълняват като войници. При нас решенията не са задължителни, а само препоръчителни. Затова той ги сметаше за некакви дървеняци и доброволни слуги, хора без собствена воля. Те знаеха това, но въпреки всичко, и макар че го презираха и го сметаха за неук разбойник, редовно го търсеха за съвместни акции. Имахме неколко такива. Комунистите са делови хора. Те си поставят некаква цел и почват последователно и неотклонно да я преследват. Евалла за това! В това има некаква дървенящина, но има и дисциплина на ума и характера. Ние сме съвсем други хора. Нашата работа е прихватничава – днеска едно, утре друго. На един хрумнало това, на друг онова. Но в края на краищата ние това и искахме. Да бъдеме свободни. За нас това беше най-важното. Все едно какво ще ни струва. При нас всеки можеше да си тръгне, когато пожелае. Можеше да каже „Не ми се стои повече в тая чета, напускам я”, и да си тръгне. Щехме да го оставим да си отиде, въпреки че имаше голема опасност да ни предаде. Понеже като си тръгне, той можеше да си отиде вкъщи, там полицията щеше да го спипа, а с нея нещата не са доброволни. Въпреки това щехме да го пуснем. Защото в края на краищата това не е сигурно, а той е свободен да постъпи, както желае, ако това не ни застрашава. Ако ни предадеше, щехме да му издадем присъда. Тя също не е задължителна, никой не се натоварва с нея. Изпълнява се, само когато некой пожелае доброволно да го направи. Но рано или късно некой некъде ще го застреля. Както застреляха Пачарков например.

– А ти виждал ли си некой доброволно... – викам.

– Да – отвърна той. – Така застреляха помощник-кмета на Бинкос. Той беше виновен за смъртта на мъжа на една наша ятачка при септемврийските събития ’23-та година. Тя настоя да го убием и ние му издадохме смъртна присъда. Доста време така си стоя. Но една вечер, докато бехме на лагер край Бинкос, дойдоха две момчета от селото да ни донесат храна и между другото споменаха, че помощник-кмета бил в кръчмата. Тогава се изправи един Сивилата и каза „Аз ще отида на тоя да му видя сметката”. Стефан Иванов и Фантома също тръгнаха с него. Отишли в селото, влезли в кръчмата и Сивилата попитал: „Кой е тука Циганина?” Понеже така викаха на тоя помощник-кмет. Оня вдигнал ръка. Тогава Сивилата си извадил парабела, стрелял и го ударил във веждата. После и Стефан стрелял два пъти в него. Да си опита пистолета, както казваше. Понеже той тъкмо си беше взел един нов пистолет. Нов в смисъл нов стар. Стефан обичаше големите, дълги пищови. Такива се намираха трудно, понеже беха излезли от въоръжение. От федерацията ни пратиха съвсем нови, модерни малки маузери, по-мощни и по-малки, но Стефан не взе неговия. Като го придумаха да го опита и му го сложиха на кръста, той се погледна и каза: „Махнете го това нещо! Все едно ми е кацнала бълха на хълбока.” Стефан беше много едър човек, като мечка, и искаше да има голем и дълъг пистолет. Най-сетне си намери такъв и тогава именно го беше изпробвал върху телото на Циганина. Да види как се стреля с него на месо, тъй да се каже. А след това дръпнал на селяните в кръчмата една 10-минутна реч за анархията. Циганина лежи на земята с разбит череп, Йорго им говори за анархията. Представи си после те какво ще мислят за нея! Затова в крайна сметка и аз напуснах Стефан Иванов и отидох при Икономов и Героя. Те беха съвсем други хора, много различна класа. Беха нормални, умни и образовани хора. И двамата беха изкарали по една-две години в Университета, Икономов право, ако се не лъжа, а Героя химия. Но разбрали, че науките не са за тех, и се отказали. Пък и политиката ги беше завъртела, Героя беше застрелял плевенския полицейски началник, а и Икономов се замесил в разни неща покрай снабдяването на анархическата федерация със средства. Така накрая двамата се оказаха в гората. Но те беха наистина съвсем други хора. Беха и далеч по-опасни за властта. Ако си решил да вдигаш революция, по-добре да я правиш с хора като Икономов и Героя, отколкото с такива като Йорго и Попето.

Но ето че при Арабаконак и те се провалиха. Обаче па, от друга страна, никой не се сети за тех. Комуната вика на Дървесния: „Това е ваша работа.” Пането отговаря: „Не е наша. Немаше да убиеме Делчо Илчев, той е наш човек, земледелец. Сигур вие сте биле.” Комуната отвръща: „Не, не сме ние. За какво ни е на нас да убиваме Царя? Това са вашите простотии. Затова са и толкова нескопосано направени.” И понеже мен ме хващат сто пъти да им разказвам какво съм видел, беше ми приятно, че можем да важничим, но па накрая ми писна, братче, едно и също да говорим, и си викам „Чекай да отидем до Сливенското училищно настоятелство да си вземем сливенската „Правда”, да видим Мински какви щуротии е писал в събота във вестника”. Че аз нали ходим всека седмица да си вземам от там вестника, а тая още не бех отишел. И като отидех, секретарят им Сапунджиев направо плесна с ръце и вика: „Славе, тебе сякаш Господ те изпраща в тая най-напрегната минута!” Понеже те тръгнали да ремонтират сградата на „Цар Освободител” 2 и изнасят всички мебели, разнасят ги по домовете на членовете на Сливенската дружба, докато свърши ремонта. У един оставят едно, у друг друго. И аз жужим 4 часа – от 10 до 2, от едно место на друго – тука това оставиме, там онова. Сума ти курсове направих. Понеже ние работата я вършиме по българо-сливенски, тъй да се каже: Нема да натовариме колата с целия багаж и после да караме от едно место на друго и там да разтоварваме, а първо се кара да речеме един голем дъбов гардероб, аз докато го оставим на адреса, Сапунджиев говори по телефона с некой друг там да се остави бюрото, аз като се върнем от гардероба, гледам го, че той седи пред къщата и пуши цигара, защото е времето хубаво, слънцето приятно напича, и разправя „Айде, уредихме бюрото, карай го на „Иван Шишман”, аз ще звънна сега да видим папките и масите къде да оставим”, и аз карам бюрото, а той през това време звъни за масите, и прочие. Сливенското настоятелство има пари – аз въртим курсове, то плаща. Т.е. то по начало нема пари, но в случая има. Па аз даже и намаление им направих. И като минавах вече накрая през „Иваш Шишман”, гледам пред № 39 една голема сюрия, много народ, па се сетих, че това че е за погребението на ген. Коста Георгиев, дето го застреляха на 14-ти вечерта до „Свети Седмочисленици”. Него вече комунистите го застреляха, че нали е шеф на Демократическия сговор в София. Това прочее в същия ден на атентата в Арабаконак, у вторник. А днеска в четвъртък му е погребението, в „Св. Неделя”. Гледам пред къщата и министър-председателя Цанков, тъкмо излезна от вътре и говори с некого. Аз бех решил след тия курсове със Сливенското настоятелство да си ходим вкъщи, че тъй или иначе бая пара се изкара за днеска, но си викам: „Чекай да отидем до „Св. Неделя” да позяпам малко погребението. Държавни мъже, братче, и прочее.” Понеже ги видех и други министри тука. Па и много народ се събрал. Където има много народ, аз обичам да ходим. Интересно ми е. А вкъщи какво да правим? Да се разправям с жената, най-много кокошките да гледам. Та отидех на „Св. Неделя” да чекам шествието. Първо дойдеха военните и отцепиха площада от южната страна, пред тамошния вход на църквата, съставиха пушките и чекат. По едно време се зададе и шествието. Мале, бая народ. Поне 500 души се събрали за погребението. Най-отпред до ковчега върви Цанков с неговия вечен балтон, тоя път го разкопчал, че отгоре грее едно чудесно топло слънце – много хубав ден. Най-отпред Цанков и роднините на генерала, отзад министрите – военният Вълков, вътрешният Русев, абе всичките. Само Царя го нема. Що го нема?

– Той сигурно по-късно че дойде – разправя Пането. – Специално, един вид. Това е цар, не е баба Гана от мегдана! Нема с министрите да върви.

– Я дойде, я не – вика Комуната. – Той е днеска на погребението на своите спътници от Арабаконак. Първо ше ходи на погребението на ловеца си в Бели Искър, после на това на Делчо Илчев в „Свети Седмочисленици”.

– Че дойде за генерал Георгиев – поклатих глава аз.

А през това време тълпата влиза в църквата. И пак българска работа, нема никога да я сбъркаш! Хем тия са високопоставени хора! Високопоставени или не, като стана тапа на входа, некои, за да изпреварят другите, не чекат отпред на алеята и стълбите към площадката, ами цепят отстрани през градинката, дето тъкмо я беха разкопали, прескачат през оградата ѝ и от там па рипат на площадката пред църквата, и ей ти ги на вратата! Некои от опашката им се карат, но тия не им обръщат внимание и цепят през градинката. То по тая причина отпред на входа стана чудо, всичко се блъска, хората едвам-едвам влизат. Аз че кажем, че ако това беха германци, те щеха да влезат около три пъти по-бърже, като всеки просто си стои на опашката и си чека реда. Но не, братче, Ганю е изобретателен! По едно време си викам: „Дай да се включим и аз, нема да можем да влезем, егати!” Комуната и Пане казват: „Ти си луд, къде че се буташ в тая страшна блъсканица! Дай да ходиме да ядеме кебапчета на Банята.” Но аз искам да видим опелото. Прецапах през градинката, скочих на площадката и малко по малко влезнах. Викам си: „Че бутам буржоата, хак им е!” Обаче па и буржоата яко се бутат, не са вчерашни! Хеле накрая влезнах, но вече един от последните, близо до входа останах. Едвам виждам олтара от това место. Те сложили ковчега до владишкия трон, от едната му страна застанал митрополит Стефан с един дякон, от другата страна семейството, а пред ковчега се строили, доколкото можем да видим, в първата редица министрите. Тръгна един човек – висок, слаб, в черно расо – да им раздава свещи. Това е тукашният клисар, аз съм го виждал и друг път. Но Царя го нема. И тия се бавят. Чекат ли го, какво? Голема тъпканица, мани мани, нема къде яйце да падне! Всеко те тъпче по краката, като че ли си ти некой дървен истукан. Вашта мамка, докато е жив човек, нема да си мръднете пръста за него, но когато умре, че се съберете като на разпродажба, мамка ви и хора! Много задушно, не се търпи направо, не моем да издържим тука! Не моем да останем. Че се задушим! Интересно ми е, но не моем да издържим. Язък! Бех се нагласил да видим тая служба. А па и Царя го нема. Аз исках него да го видим, да видим как изглежда след атентата. Спомням си го с разкървавения нос... Но него го нема. Само къде се разкарвах, вместо да си отидем вкъщи. Ония двамата беха прави. Какво се бутам тука? Я да излезем да изпушим една цигара и да вземем малко въздух.

На излизане пак видех голем зор, но нали вече не влизат хора, па и аз бех близо до входа, хеле измъкнах се! Ааа, че хубаво нещо бил най-обикновеният природен въздух! Поех дъх с пълни гърди и направо като новороден се почувствувах. Чист въздух, отгоре грее слънце, светъл пролетен ден, а площадът пред църквата празен, само в края му и по парапета на градинката наседали войници. Слезнах по стълбите пред входа, отидех по алеята на средата между църквата и Духовната академия отсреща и запалих една цигара. Па в същата минута ме хванаха угризенията и си викам: Гледай какъв хубав въздух, заради него излезнах от тая задушна църква, а сега сам си го тровим с тия пусти цигари! Че проявим сега воля, воля че проявим, че хвърлим тая цигара, че я стъпчем и че ги откажем веднъж завинаги!

После си викам: Не, че проявим воля утре. И утре е ден. Светът нема да се свърши до утре, не бой се! Винаги има време кога да проявиш воля: утре, вдругиден, пó вдругиден... Животът е дълъг... И как си мислим така и съм се обърнал с гръб към църквата и си пафкам с големи угризения цигарата: БА-А-АМ! Мани мани, вълната ме блъсна отзад и ме събори на земята на неколко крачки нататък. Като пиле летим! Гледай впрочем тогава как се случи: ако не бех излезнал да палим цигара, щех да си умрем вътре. Или кой знае какво щеше да ми се случи. Цигарите ми спасиха живота тогава. Ето, факт! Не бех ли излезнал заради цигарите, въпреки задухата и тъпканицата можеше да останем в църквата, и тогава бачо ти Коста Янков щеше да ми свети маслото!... Ааа, това беше нещо страшно! Посипаха ме дребни парчета камънак и мазилка като пръстта, коя лети от бомбите, сякаш с картечен огън от чакъл ме обстрелват. Некакво по-големо парче ме тресна отзад по гърба, понеже яко ме заболе. Отсреща на Духовната академия стъклата се пръснаха и част от тех се изсипаха доле връз войниците, дето си беха разставили пушките, па и пушките им изпопадаха. А тътенът беше такъв, че си викаш кой знае какво стана, аз и на фронта не съм чувал толкова силен гръм. Край тебе летят и свирят отломъци от тухли, камък и бетон от църквата, аз си покрих главата с ръце да се предпазим, и добре направих, понеже забарабаниха отзад по дланите ми едни ситни парченца дребен чакъл, сякаш град вали, а после се изсипа отгоре ни облак от бел прах, като лиснат с кофа направо. Едвам се вижда от този бел прах, като мъгла стана, но когато се изправих на колене и се обърнах към църквата, на нея ѝ се виждат очертанията под облак черен дим, който се вдигнал на едно 20 метра над южното кубе, а него самото колкото и да се вглеждам, не можем да го видим – нема го! До него вдесно големото централно кубе с разбити стъкла се килнало назад като килимявка на селски поп, южният вход затрупан от камъни, плочата върху него паднала, войниците, дето беха наседали по парапета на градинката, изпопадали в нея и по алеята, и както в един момент си даваш сметка – никой не излиза от тая църква бе, братче! Тогава вече си даваш сметка какво е станало, като ти мине тая мисъл – никой не излиза! Тя дими, пуши нагоре, надоле полвината срутена, и никой не излиза! Викам си: „Край, правителството падна! Коста Янков че вземе властта! Ония са избити вътре! Чудно какво ли че стане сега?” Междувременно войниците от почетната рота се строяват в две редици, гледат към църквата, чудят се и те какво да правят, ако питаш мен. И в тая минута от входа излезна една жена! Провре се некак между камъните, излезна и тръгна със залитане по площадката, препъва се в отломките, целата засипана от бел прах, като некое привидение! Войниците като я видеха, втурнаха се към входа, па и аз с тех. Отзад некакви хора се опитват да излезат, провират ръце и крака между камъните от падналата входна плоча, а под нея се виждат поне двама души, затиснати като лепенки едва ли не, на единия му се показват краката, на другия рамото и ръката. Кой знае дали нема некой отдолу, от който па нищо не се вижда. Подполковникът, дето командваше почетната рота, заповеда:

– Наредете се в индийска нишка и разчистете камъните от входа, от ръка на ръка!

Така и направихме. Ония отпред вземат камъните от входа и от ръка на ръка ги предават нататък, докато разчистиха проход на хората отвътре да излизат по-лесно. И те почнаха да излизат, целите в прах и мнозина в кръв по лицето, понеже камъните от купола им разбили главите. Дойдеха и други хора да помагат, първо пожарната, после и роднини, идват да си търсят близките. Настана голема бъркотия. Войниците и пожарната пробиха път и почнаха да изнасят от вътре трупове и агонизиращи, много ранени – един по-леко, друг по-тежко, – който е излезнал жив и здрав от църквата, бега в безредие по улиците, навсекъде се щукат хора, тия, дето можеха да вървят, тръгнаха към аптеката на Пенчев отсреща, там стана страшен калабалък, но мнозина са ранени и требва да се карат до болницата, товарят ги на коли и файтони, аз отидех до омнибуса и викам:

– Давайте ги тука. Че ги закарам до болницата. Само кажете коя.

Шефът на ротата дойде при мене, вика:

– Аз съм подполковник Маринополски, командир на почетния отряд. Карайте ранените към Александровската болница, там още не е пълно.

Те напират да тръгваме, братче, роднините им сиреч, но на мене омнибусът ми не е докрай пълен, може още хора да побере, казвам им „Чекайте да качиме и други ранени”, а те викат „Тръгвай, тръгвай, ще ни умре в ръцете!” И тръгвам, къде че ходим! Те плачат, мани, страшна работа! Добре че омнибусът се пълни бързо! Добре в известен смисъл. Завъртех неколко курса до Александровската болница, но много бавно, не си е работа, улиците пълни с хора, файтони и коли, всеко си върви, как си знае, бърза, не спазва нищо, па по едно време и некакви военни колони се появиха, само те липсваха, тръгнаха бежешком да овладяват кръстовищата и входно-изходните пунктове на града. Блокада! Аз свирим през целото време, па и на мене ми свирят, как не сгазих некого, и аз не знам. Е, поне щех да го закарам веднага до Александровската болница. Веднага прочее е силно казано, понеже поради тая чудовищна бъркотия аз едвам пълзим из града. По едно време, докато товарим следващата партида, тъй да се каже, от „Св. Неделя”, гледам шефа на пожарната Захарчук застанал в средата на площада и вика към файтоните и колите:

– Не карайте вече към Александровска болница. Напълнила се е. Карайте към Дивизионната. Към Дивизионната.

Добре, че карам към Дивизионната. Но тя е малко по-далече, още по-бавно се стига. През целото време си мислим: „Че вземе некой да издъхне в колата ми, хич не ми се ще!” Па некой може и да е издъхнал, знам ли. Некои ги качваха в такова състояние, че не знаеш жив ли е, умрел ли е. Той не мърда, но роднините му викат: „Жив е, жив е.” Па жив ли е, кой го знае. Понеже, неприятно ми е да го кажем, но да караш мъртви хора си е живо разхищение. Заради него нема да закараш некой, който е жив и може и да оцелее. А мъртвият заема место. Па и роднините на ранените заемат место, но искат с тех да пътуват. В мене се събудиха войнишките навици, като на фронта се чувствувам. Едни страшни работи гледам, братче! Но не се плашим, а много-много не се и трогвам. Ти почваш по друг начин да чувствуваш и разсъждаваш в такива обстоятелства. Абе като на фронта. И там бех така, карах хората. Добре поне, че тука не стрелят по мене. А иначе дума да нема, че колата ми стана на нищо. Още като я видех, направо ме сви сърцето. Прозорецът счупен от некоя отломка, вътре се посипал камънак, целата кола покрита с прах, а каросерията очукана от парчета камъни и тухли от църквата като от шрапнели. Това че струва бая пари да се поправи. Но пак сравнително леко се разминах, понеже я бех паркирал пред западния вход, точно срещу камбанарията, и там тя е останала относително незасегната. А иначе който е бил от южна страна и дори от югозапад, югоизток яко е пострадал. Един например го беха убили в бирария „Радост” на ъгъла. Ама па и той какъв карък! Некакво парче от купола, некъде колкото тухла, попаднало в бирарията, разбило прозореца, влетело вътре и ударило тоя човек по главата. И го убило! Той се води за една от жетвите. Ама че късмет! Както си пиеш бира, прас, една тухла влиза през прозореца, бам по главата, и айде бегай! Е какво е сега това, кажи ми! Некои хора просто са родени с лош късмет.

Не и аз. Аз извадих голем късмет! Първо, останах жив и здрав, понеже излезнах от църквата, и второ и колата ми остана сравнително незасегната. Ударена, но върви!

Некъде към 5 часа целата работа свърши – извозването на ранените и разчистването на църквата. Разчистването на църквата даже свърши некъде към 4 и 30, но извозването на ранените продължи още малко. В 5 часа обаче като се върнах от Дивизионната на площада, вече немаше никой ранен. Немаше и хора. Само военните стоят отпред, продължават да подреждат на отделни купчини отломките. Подполковникът вдига ръце, вика:

– Това беше. Нема други.

Оттам отидех до Авторемонтната работилница при мойте приятели, взех един маркуч и измих седалките от кръвта и прахта. До 7 часа съм си играл да мием колата. Много мръсна. Сложихме с мойте хора и друго стъкло. Изчукването че го оставим за следващите дни. Оставих колата там и се прибрах пеш. Жената и децата се беха доста притеснили, тя разправя:

– Като се забави, помислих да не ти се е случило нещо. Нали ти там стоиш... Тъкмо щех да излизам да те търся по болниците.

– Нема страшно – викам, – черен гологан се не губи!

И ѝ разказах как съм оцелел благодарение на цигарите, като излезнах да запалим една. Тя се смее. Но радостна, щастлива. Брей, мислим си, мене ме обича жена ми, това не мое да бъде! Е, по-добре с мене, отколкото без мене! Не е ли така? Така е! За пръв път от години да се почерпиме с нея. Наточих малко ракия от избата, тя нареза сланинка, седиме си на масата и си пиеме, аз си и пушим, тя нищо не казва, не възразява. Ето това е да имаш семейство! Така ако беше, аз щех да съм съвсем доволен. Щех да бъдем образцов съпруг, па и баща. Но това много редко се случва. Комунистите требва да хвърлят цела църква във въздуха, за да се случи такова нещо.