Брус Гарнън - един от малцината, имали късмета да попаднат в капана на опасния триъгълник и да се измъкнат от него, споделя за филма “Бермудският триъгълник” на “Нешънъл джиографик”:

“Беше 4 декември 1970-а. Излетяхме в 3 часа следобед от остров Андрос. Бях летял с този самолет по същия маршрут десетки пъти. Минавах близо до Бимини, когато през прозореца забелязах странен облак, който приличаше на коприна. Продължих напред и започнах да се изкачвам, но облакът остана точно на пътя ми. Сякаш се увеличаваше. Нямах друг избор - влязох в него. Тогава уредите полудяха. Свързах се с кулата, но те вече не ме виждаха на радара. Можех да разчитам единствено на себе си, а дори не знаех къде съм. Нищо не виждах. Осъзнах, че мъглата се сгъстява. Видях пред мен в далечината отвор в облаците във формата на подкова. Продължих напред към него, но той сякаш се смаляваше. Около мен проблясваха светлини, а буря нямаше. Колкото повече се приближавах към отвора, толкова по-често проблясваха. Никога не бях виждал такива светкавици. Преди да успея да се измъкна, мъглата ме обгърна и изведнъж около самолета се образуваха странни линии.

Приличаха на пукнатини, през които виждах ясното небе. Все едно бяха линии на времето. Усещах се в безтегловност, а самолетът се плъзгаше като на водна възглавница. Вярвам, че това беше повратен момент в живота ми. Убеден съм, че се докоснах до смъртта, но се завърнах с мисия. Видях тъканта на самото време. Най-накрая успях да се измъкна, а когато погледнах назад, забелязах как мъглата изчезва в една цепнатина – въртеше се в посока на часовниковата стрелка и сякаш се изпаряваше. Свързах се с кулата и оттам ми казаха, че съм съвсем близо до Маями, а аз очаквах да съм поне на 130 км източно от града. Оказа се, че съм летял в противоположната на желаната от мен посока. Дадох си сметка, че ако бях летял напред, може би тунелът на времето щеше да дезинтегрира и мен, и самолета.”

Кои са най-крайните теории за случващото се в Бермудския триъгълник, четете в хартиеното издание на "168 часа".