Ще направя всичкокато треньор, за да не бъдем ние последните златни момичета.  Имам един провален брак, защото исках да съм булка и избързах. Страх ме е да не остана сама.

Tя е едно от най-нежните и красиви мъжки момичета, които донесоха огромно щастие на България. Дори и множеството контузии, тежки операции и фатални грешки в съчетанията не успяха да спрат борбения дух на гимнастичката Михаела Маевска. Като капитан на българския национален отбор по художествена гимнастика в последните осем години красавицата е окичвала на гърдите си цели 81 медала, но напрежението в залата неведнъж я е притискало да се откаже. Но тя винаги устоява.

След края на кариерата й като състезател обаче Михаела далеч не смята да се отдаде на почивка. "168 часа" я откри отново в залата, където тя успя да отдели няколко ценни минути от напрегнатото си, изпълнено с тренировки ту на бъдещите звезди, ту за предстоящия бенефис ежедневие за един откровен разговор.

- Михаела, какво е за теб да се сбогуваш с художествената гимнастика?

- Не мога да се сбогувам с художествената гимнастика. Целта ми е да остана още дълго в тази сфера, но този път в амплоато на треньор.

- Как се чувстваш като пенсионер на 26 години?

- Понякога се чувствам стара. Но после се сещам, че не съм, и всичко е наред.

- Свикваш ли с мисълта, че няма да си ежедневно със съотборничките си?

- Не. Не мога да свикна. Ние бяхме като семейство. Всъщност, най-много те ще ми липсват от всичко тук. Ежедневието, което прекарвахме в непрестанни тренировки заедно, всичко, което споделяхме в свободното си време. Часовете, прекарани с тях, и особено самите те наистина ще ми липсват ужасно много.

- Кои са най-хубавите ви моменти заедно?

- Имали сме много хубави моменти заедно. И световното в Измир, където завоювахме абсолютната световна титла, и Монпелие, когато бяхме първи на ленти. Всички тези големи успехи за нас са били невероятни моменти, които сме споделили.

- Какво си казахте една на друга, преди да излезете на финала в Рио, след като бяхте допуснали грешките на квалификацията?

- Всъщност нищо не си казахме. Усмихвахме се една на друга, успокоявахме се взаимно и слушахме треньорките си. Те постоянно ни казваха, че можем, че сме достатъчно добре подготвени да излезем и да играем с настроение. И най-вече да излезем не само с усмивки, но и със самочувствие, защото това ни беше последното представяне пред толкова голяма публика.

- Каква беше първата ви реакция, когато видяхте, че грабвате олимпийския медал?

- Успяхме да изпълним мечтата си и в този момент бяхме толкова щастливи, заля ни такава еуфория, че няма как чувството да се опише с думи.

- Навярно много неща от времето, прекарано тук, ще ти липсват, но кое е това, за което никога няма да ти домъчнее?

- Изобщо няма да ми липсва физическата умора. При мен тя оказа огромно влияние. Понякога беше много, наистина много тежко и стигах до моменти, в които исках да се предам, а аз не съм човек, който се отказва лесно.

- Как ви нахъсваха треньорките ви в този момент и не ви позволяваха да се откажете?

- Ние много често се подкрепяхме една друга, защото не всичко стигаше до треньорките. Понякога имаше неща, които не можехме да споделим с тях и трябваше да разчитаме само на себе си. И така в моментите, в които една-две от нас решаваха, че искат да се откажат, другите две-три веднага започваха да ги нахъсват. Казвахме си: "Не! Защо сега? Предстоят ни много хубави неща!" И обратното. Когато тези, които са ги подкрепяли, попаднат в подобна ситуация, другите започват да ги побутват, за да продължат. Това винаги е било най-силното между нас - да си помагаме една друга.

- Какво най-много ви жегна в обществената реакция след случилото се с Цвети?

- Най-много ни засегнаха нападките. Те бяха насочени не само към нас, но и към целия екип, който нямаше вина за трагедията.

- Тя ще присъства ли на бенефиса ви?

- Поне така казват.

- А какво е състоянието й сега?

- Цвети вече е добре Възстановява се. Всеки ден ходи на процедури и със сигурност ще се оправи.

- Каква ще бъде тя винаги в твоите очи?

- Тя винаги ще е голяма част от моя живот. Една наистина добра приятелка.

- Занесохте ли й вече бронза?

- Ами не. На този етап сме решили да я оставим да си почине и да не я занимаваме с гимнастика.

- Можеш ли да ни загатнеш какво ще видим на бенефиса ви?

- На бенефиса зрителите ще станат част от всичките ни най-хубави моменти. От самото начало на пътя ни в гимнастиката до самия край.

- Номинирани сте заедно с отбора за наградата "Жена на годината". Мислите ли, че ще спечелите?

- Знаем, че имаше по-голям успех от нашия на олимпиадата. Не спечелихме злато, така че може би няма да грабнем "Жена на годината" този път, но сме много щастливи от факта, че отново сме сред номинираните.

- Какво означава загубата за теб?

- Няма човек, който да не е претърпявал загуба. За мен най-важното е да се изправиш и да продължиш.

Дали Михаела е открила любовта и какъв е съветът й към бъдещите гимнастички, четете в хартиеното издание на "168 часа".