Серийните убийци са навсякъде! Може би не са в нашия квартал, но ги виждаме на телевизионния екран, в кинотеатрите и четем за тях в криминалната литература. Всичко, което искаме да знаем за това, как извършват престъпленията си и как ченгетата хващат тези маниаци, е подробно обяснено от профайлъри, бивши агенти на ФБР, криминални автори и психолози; ние знаем всичко, освен истината. Колкото и вълнуващи да са историите за прочутите престъпници изправени пред правосъдието, в ума на истинския сериен убиец рядко се появява мисълта, че ще бъде заловен. Защо? Защото серийните убийци знаят, че могат да убиват безнаказано и в повечето случаи ние дори не знаем за съществуването им. Дори, когато някой от тях бъде заловен, ние не осъзнаваме истинската му същност, тъй като тя не се покрива с изкривения образ, който сме си създали за серийните убийци.

Ето десет мита за серийните убийци, в които е по-добре да не вярваме.

Мит №1: Щом полицията не съобщава за сериен убиец, значи такъв не действа в района.

Запознайте се с Боби Джо Ленърд, сериен убиец, който понастоящем излежава доживотната си присъда във Вирджиния. Никога не сте чували за него? Хмм, може би за него не са писани книги. Най-вероятно той изобщо не е толкова интересен; всъщност, някои биха казали, че той дори не е сериен убиец, тъй като е осъден само за отвличане, изнасилване и опит за убийство. Вестниците пишат само за това негово престъпление, а то дори не е убийство. Приетата дефиниция за сериен убиец е човек, който е убил поне три жертви, с период на „застой“ между убийствата. Следователно, Боби не е сериен убиец. Да, ама не! Той е главен заподозрян в убийството на една жена във Вирджиния, последната му жертва едва оцелява след срещата си с него, и, ако не бил заловен, със сигурност е щял да направи и трети опит.

Жертвата на Боби Джо Ленърд – едно 13-годишно момиче, което ще наречем Джени, вероятно не било чувало, че в града й върлува сериен убиец. Наистина, преди известно време край гимназията „Балоу“ в столицата Вашингтон били открити две удушени ученички, но полицията не споменала този случай да е дело на сериен убиец и смятала, че жената, убита в апартамента си във Вирджиния, е станала жертва на своя приятел. Полицията дори уверила гражданите, че няма от какво да се страхуват. През последните няколко години се случили и други убийства, но те вече били забравени. Единствено отвличането на Чандра Леви било познато на повечето хора, тъй като за него постоянно се говорело по вечерните новини. Но никой не си спомнял какво се е случило с десетина други жени.

Полицията с неохота обявява дадено убийство за част от серия. Признанието, че сред хората се движи сериен убиец, привлича доста неприятно внимание. Публичността убива туризма, а гражданите започват да задават въпроси на властите кога ще заловят чудовището. Следвайки правилото за трите жертви, полицията няма да каже, че си има работа със сериен убиец, освен ако не свърже телата посредством ДНК анализ или не ги открие захвърлени на едно място.

Съществува и проблемът с установяването на мотива на убиеца. Представете си, че в храстите е открито напълно облеченото тяло на момиче: дали то е станало жертва на наркодилър или на ревнивия си приятел? Или може би на сериен убиец, който не изнасилва жертвите си? Ами, ако тялото е открито захвърлено на някакво поле, една година след изчезването си? Уликите, които биха помогнали да се установи какво се е случило, отдавна са унищожени. Понякога хората просто изчезват. Те може да са погребани в гората, да лежат на дъното на езерото или под бетонната плоча, която съседът ви отсреща излива в двора си.

Много от по-малко профилните убийци остават забравени, просто защото от историите им не се пишат добри книги. Повечето прочути серийни убийци могат да се „похвалят“ с десетки жертви, изпращали са подигравателни писма на полицията, или са вършели разни странни неща с телата на мъртвите. Средностатистическият сериен убиец остава в сянка, или защото не е достатъчно „готин“, или защото не е осъден за достатъчно убийства, за да бъде считан за сериен убиец. Разбира се, напълно е възможно никога да не сме чували за него, просто защото никога не е бил заловен.

Приятелят на Джени току-що се бил озовал в затвора и тя нямала къде да отиде. Тя се обадила на колегата си Боби Джо Ленърд и го помолила да отседне у тях. Тя не се притеснявала да остане в жилището му, защото той живеел с приятелката и децата си. През ума й дори не минавала мисълта, че той би могъл да е опасен маниак. Серийните убийци не са хора, които познаваме; те са непознати, които живеят сами или с майките си, нали така?

Мит №2: Серийните убийци са непознати, които изскачат в нощта

Ако гледаме през очите на жертвата, съществуват два вида серийни убийци: тези, които не виждаш преди да те нападнат, и онези, които виждаш, но не очакваш да те нападнат. И двата вида могат да бъдат хора, които познаваш или пълни непознати. Някои просто се крият зад дърветата в парка и грабват първата самотна жертва, която мине покрай тях, а други наблюдават кварталните къщи и си отбелязват къде живее сама с котката си подходящата жена. Има и други, които си бъбрят с вас в автобуса, или виждате всеки ден на работното си място, или се крият в пазача, когото молите да ви изпрати до колата ви (за последен път).

Ние предполагаме, че познатите ни не могат да бъдат серийни убийци. Мислим си, че бихме разбрали, ако съседът ни е такъв. За нещастие, няма начин да знаем това. Дори да виждаме, че е странен и ни кара да се чувстваме неудобно в негово присъствие, дори да вярваме, че е психопат, всичко това не означава, че той е сериен убиец.

Повечето хора смятат, че миналото на всеки кандидат за работа се проверява и няма никакъв шанс някои от колегите ни да е сериен убиец. Но много малко компании си правят труда да извършат подобна проверка. Референциите, които даваме когато кандидатстваме за работа, винаги са от хора, които биха казали хубави неща за нас. Някои серийни убийци, които не могат да намерят кой да каже добра дума за тях, просто си измислят фалшиви имена и телефонни номера, знаейки, че малко работодатели биха си направили труда да им се обадят.

Често серийният убиец няма криминално досие. Следователно, дори той да работи като въоръжена охрана и да е минал през щателна проверка, това не означава, че в него не дреме опасен престъпник.

Как серийните убийци се измъкват, убивайки хора, които познават? По същия начин, по който се измъкват, убивайки непознати. Те правят всичко възможно да не бъдат забелязани заедно с жертвата си по време на престъплението. Колегата ви идва на гости някоя вечер и вие го пускате, защото го познавате. Когато намерят тялото ви на следващия ден, никой няма представа, че той ви е посетил. Пазачът, който ви изпраща до колата, не се притеснява, че някой ще ви види заедно, защото това е част от работата му. Ако това стане, той просто ще каже: „Изпратих я до колата й и я оставих там жива и здрава“.

Боби Джо Ленърд започва да крои плана си, когато Джени пристига в дома му. Тъй като понякога я карал на работа, той решил да й каже, че на следващата сутрин трябва да отидат рано в службата. Те почиствали току-що довършени жилищни сгради. Той я събудил и й казал, че трябва да тръгват. Когато пристигнали на строежа, наоколо нямало никой. Джени сметнала, че това е странно, но Боби я успокоил, че останалите ей сега ще дойдат. Предложил й да изпушат една трева и тя се съгласила. Двамата влезли в празната сграда и Боби я нападнал.

Как Боби щял да обясни какво се е случило с Джени, когато тя не дойдела на работа по-късно, и тялото й бъдело открито мъртво? Все пак, нали двамата били пристигнали заедно с колата му. Боби не се притеснявал. Той щял да каже на полицията, че я е оставил в мотела, където тя живеела преди това. Щял да каже, че момичето си е променило мнението и му е казало, че ще отседне при други свои приятели. Ако полицията не откриела улики на местопрестъплението, тя никога нямала да може да докаже, че той е замесен.

Мит №3: Убиецът винаги оставя следи на местопрестъплението

Така ни се иска! Съществува една теория, наречена Принцип на размяна на Локард, според която убиецът винаги оставя някакви следи на местопрестъплението и отнася улики със себе си. Ключовата дума тук е теория. Разбира се, на теория това се случва, макар и на много микроскопично ниво. Без тази теория, всички тези криминални сериали, с техните фантастични криминални експертизи, нямаше да избутат и до втори сезон. В тях винаги се намира ДНК, влакна, спори от растения, отпечатъци от гуми, пръсти, обувки… нещо… което свързва убийството с лошия човек. Когато тези улики се анализират, щастливият областен прокурор отива в съда, въоръжен с непробиваем случай, и справедливостта възтържествува.

Но това е истинският свят. Свят, в който откритите отпечатъци принадлежат на всеки друг, но не и на убиеца, ДНК-то е твърде нищожно, за да може да се тества, а когато пожарникарите пристигнат, за да потушат огъня, който престъпникът е запалил, за да прикрие деянието си, те удавят всяко късче улики под 30 см. вода. В действителност, единствено редките случаи с добри улики успяват да стигнат до съда. Прокурорите мразят да губят дела и да провалят репутациите си. Затова не влизат в съдебната зала, ако не разполагат с непробиваем случай. Останалата част от случаите не се преследват от закона, въпреки че се знае кой е извършил престъпленията. Убиецът остава на улицата и бива забравен, докато не извърши следващото си убийство на някое друго място, където местните власти си нямат идея кой е той.

Боби Джо Ленърд бил прекарал почти целия си съзнателен живот зад решетките за най-различни престъпления. Когато решил да извърши убийство, той вече бил гледал достатъчно криминални сериали, за да знае, че не е хубаво да оставя следи. Той носел със себе си презерватив, с който да извърши изнасилването. Освен това познавал жертвата си. Тя се страхувала от него и едва ли щяла да се съпротивлява. Така не му се налагало да обяснява следи от нокти по лицето си или ухапвания по ръцете си. След като изнасилва жертвата си, той й позволява да облече дрехите си. Тя си помислила, че всичко е свършило и ще може да си тръгне, но истинската причина била, че той искал да прикрие изнасилването. Когато намерели тялото й, съдебният лекар нямало да може да докаже, че е имало сексуално нападение.

Уликите зависят от обстоятелствата, времето и колко дълго са били изложени на външни влияния. Уликите оставени в гората най-вероятно ще се окажат безполезни. Същото важи и при телата, които изплуват от водата след една година. При наличието на добри улики пък се случват човешки грешки, или времето си казва своето и те стават негодни.

За да има солиден случай в наши дни, един прокурор се нуждае от ДНК, което да свързва заподозряния с жертвата; ДНК-то на убиеца върху или около жертвата, или ДНК-то на самата жертва по дрехите, в колата или дома на убиеца.

Боби Джо Ленърд удушава Джени със задушаваща хватка. Той я скрива в един килер, за да не може тялото й да бъде открито веднага. Връща се в колата си и отива на работа. Той се чувства достатъчно уверен, че нищо не го свързва с престъплението, тъй като никой не го видял заедно с жертвата и не оставил никакви следи на местопрестъплението.

Мит №4: Серийните убийци са супер умни

Ако това е вярно, как тогава залавят Ханибал Лектър? О, да, защото полицията е дори по-умна от него! Този сценарий кара и двете страни да се чувстват добре. В действителност, серийните убийци са средно интелигентни. Те рядко използват главите си, което обяснява факта, че обикновено работят на ниско платени служби и често взимат лоши решения. Точно тези лоши решения им създават проблеми в работата, връзките и престъпленията.

Убийците изглеждат умни, когато не знаем кои са те. В действителност, точно природата на престъпленията им ги кара да изглеждат като гениални противници. Първо, тъй като никой не вижда убиеца да извършва престъплението си, няма кой да го разпознае. Повечето серийни убийци действат в градовете и предградията, и избягват слабонаселените места с основателна причина. Ако градът е с по-малко от 500 жители, след като избиеш женския процент от населението, елиминираш децата и хората в инвалидни колички, местните вероятно ще посочат с пръст първо странния Джони. В Манхатън обаче полицията само свива рамене и се надява на щастлив пробив в случая.

Един добър пример, показващ че серийните убийци далеч не са гениални, е прочутият Тед Бънди. Всеобщото мнение е, че той не е бил заловен толкова дълго, защото е бил невероятно умен. Но това е същият този Тед, който не успява да вземе дипломата си по право, който кара лесно забележим Фолксваген костенурка, и посред бял ден се приближава до избраните си жертви, казвайки: „Здрасти! Казвам се ТЕД“!? В крайна сметка Тед е заловен не благодарение на гениално проведено разследване, а защото карал с превишена скорост.

Боби Джо Ленърд очевидно не бил подходящ кандидат за Менса. Макар да смятал историята си, че е оставил момичето в мотела, за доста добра, и че никой не можел да докаже, че е бил с нея по време на престъплението, фактът, че тялото й се появява в една от сградите, в които работели, намираща се на около 20 мили от мотела, бил достатъчно красноречив. Разбира се, той би могъл да каже, че тя трябва да е размислила и да се е върнала на работа, но това щяло да бъде доста изсмукано от пръстите. Боби все още бил твърдо убеден, че прокурорите няма да отидат в съда без ДНК доказателства.

Мит №5: Серийните убийци се залавят чрез ДНК банки, профили и брилянтна полицейска дедукция

Макар да има много отлични полицейски детективи, в повечето случаи серийните убийци не се залавят с помощта на умствено напрягане. Обикновено това се случва благодарение на чиста проба късмет. Тед карал с превишена скорост. Един друг сериен убиец от Алабама се справял съвсем добре, докато не закарал поредната си жертва в гората, колата му заседнала в калта и се наложило да извика някой да го издърпа.

ДНК банките работят само, ако разполагаш с ДНК. След това трябва да я сравниш с някого. ДНК-то на този някой трябва вече да бъде в банката или да е заподозрян, който да се съгласи да даде проба.

Профилите са в ядрото на всеки криминален сериал. Профайлърите са се превърнали в полу-екстрасенси, полу-детективи, които измислят изумителни неща, за да стеснят следите. Не ви ли се иска да можете да определите, че убиецът заеква, само като погледнете местопрестъплението? Повечето истински профайлъри просто излагат възможности, базирани на предишни проучвания в тази област. Това не само е доста безполезно при определен вид престъпления, но и изводите са базирани на вече заловени убийци, които очевидно са допуснали грешки, които този убиец може би няма да допусне.

Брилянтната полицейска дедукция рядко има място в действителното залавяне на серийните убийци. Не, че не се случва, но е твърде далеч от книгите и филмите за Шерлок Холмс. Настина, срещат се полицейски детективи и профайлъри, които правят добър анализ на местопрестъплението и поведението на убиеца, вадейки си изводи за възможния мотив и типа заподозрян. Може би, ако тези техники се използваха по-често, нивото на арестите щеше да се вдигне. За съжаление, за да направят това, полицейските управления се нуждаят от специално обучение, средства и допълнителни служители.

Освен чистият късмет, голяма част от серийните убийци се разкрива благодарение на обикновените хора. Най-добрият начин за идентифициране на заподозрени е чрез разкриването на информация пред гражданите.

Боби Джо Ленърд е заловен благодарение на чист късмет и глупав отговор. След като удушава Джени, той напуска сградата и се отправя щастливо по пътя си. Но той не я бил задушил достатъчно добре и тя не умряла. Джени се върнала в съзнание и се добрала до един офис, откъдето се обадила в полицията. Тя описала какво се е случило и полицейският детектив я накарал да го запише на хартия. Когато детективът прибрал Боби за разпит, той му показал листа и му казал, че Джени е написала какво се е случило. Боби възкликнал: „Това е невъзможно! Тя е мъртва!“.

Осъзнавайки, че неговото гениално изказване го изправя пред съда за отвличане, изнасилване и опит за убийство, Боби Джо Ленърд продължил да действа със същия размах, пожелавайки да се защитава сам. Резултатът – виновен по всички обвинения и доживотна присъда, плюс 30 години затвор. Браво, Боби!

Мит №6: Всички жертви на серийните убийци си приличат

Този мит без съмнение се е материализирал преди на едно място да започнат да живеят много раси и култури. Тъй като серийните убийци обикновено убиват не много далеч от дома или работното си място, жертвите им са предимно местни хора. Най-важният проблем за убиеца е възможността да се добере лесно и успешно до жертвата си. Следователно, той би избрал място, на което да се слива с околните и да не бие на очи, докато дебне в квартала. Ако районът е предимно с ирландско население, жертвите на серийния убиец ще бъдат от тази група. Разбира се, ако проникне в произволен апартамент и завари там единствената черна жена в района, той вероятно няма да се поколебае да я добави към списъка си с жертви.

В наши дни, със смесването на расите, жертвите на серийните убийци са доста разнообразни; който дойде пръв е добре дошъл. Все пак убиецът не може да стои и да чака цял ден или нощ за идеалната жертва. Това не означава, че серийните убийци нямат предпочитания. Някои в действителност хвърлят доста усилия, за да получат онова, което искат; други просто грабват първата подходяща жертва. Тинейджърите, които точно започват да убиват, обикновено подбират по-възрастни жени. Не, че ги предпочитат пред младите момичета; просто те са сами у дома, на теория лесно се контролират, и живеят на една пресечка от младежа, който още няма шофьорска книжка.

Едно забележително сходство при жертвите на почти всички серийни убийци е техният нисък ръст и тегло. Дребните, леки жертви са по-лесни за нападение, пребиване, носене, влачене, побират се в багажника на колата и лесно се изхвърлят. Големите жертви изискват твърде много работа. Убиецът се справя по-лесно с дребните мъже, жени и деца. Това е основната причина, поради която жените серийни убийци подбират за жертви инвалиди или бебета. Всички серийни убийци искат да печелят. Те избират жертви, които могат да убият успешно. Серийните убийства съвсем не се извършват заради секса, а заради властта, контрола и отмъщението срещу обществото. Онова, което се случва с жертвите е без значение при положение, че те умират, а серийният убиец успява да се измъкне безнаказано. Победата е всичко, което вълнува тези неудачници, а жертвите се избират заради тяхната уязвимост и полза.

Боби Джо Ленърд е афроамериканец. Неговата 13-годишна жертва също е черна. Те работели заедно и живеели в един и същи район. Джени била избягала от къщи и живеела в един мотел с приятеля си. Когато той попаднал в затвора, тя се превърнала в уязвима мишена. Боби знаел това. Той знаел, че тя е млада, сама и, че като цяло обществото не се интересува какво ще се случи с нея. Тя била чудесна жертва. Или поне би била такава, ако не успяла да оцелее. Джени се оказала най-големият му враг. В ролята си на свой собствен адвокат, Боби я въртял на шиш на свидетелската скамейка. Представете си едно толкова младо момиче да бъде разпитвано от човека, който го изнасилва и се опитва да го убие! Джени обаче се оказала доста силна личност и, когато Боби се опитал да я накара да каже, че всъщност не я е изнасилил, тя го погледнала студено и твърдо в очите и казала: „Да, ти ме изнасили, Боби, изнасили ме!“.

Жертвата, в чието убийство бил заподозрян Боби Джо Ленърд преди една година, е 53-годишна бяла жена. Андреа Чинкота била убита в дома си; тя също била удушена и открита в килер. Боби Джо бил работил по къщата й само преди няколко седмици. Защо би избрал нея? Андреа била дребна женица. Тя била сама по цял ден, а съседите наоколо били на работа. Освен това държала в дома си пари и бижута, което било допълнителна примамка. Възможно е първоначалният мотив за престъплението да е бил обир и убиецът да не е очаквал в къщата да има жена. Понякога един начинаещ сериен убиец убива неочаквано по време на друго престъпление и установява, че това му носи наслада.

Мит №7: Серийният убиец се познава по подписа

Подписът е изключително рядко явление и вярата, че той се среща често, само обърква полицейските разследвания и води до глупави заключения.

Какво означава подпис? Обикновено това са някакви добавени щрихи, които правят престъплението по-лично за убиеца. Не е сигурно какъв екзотичен щрих е прибавил убиецът към местопрестъплението, захвърляйки удушената жена под някакъв храст. Или удавена във ваната. Или погребана в парка. Понякога серийният убиец може да реши да шокира полицията или минувачите, разполагайки трупа край пътя в някаква странна поза, отрязвайки крайник, оставяйки кървав надпис или завирайки в тялото някакъв предмет. Те рядко оставят бележки, но, когато го правят, това е техният начин да се подиграят с обществото и органите на реда. В повечето случаи, убийците удрят жертвите си по главата, изнасилват ги, удушават ги и ги зарязват на местопрестъплението. Всичко обикновено се случва много бързо. Само малък процент от серийните убийци полагат усилия да задържат по-дълго жертвите си и да ги изтезават. Жените, които убиват децата си, медицинските сестри, които убиват пациентите си, и снайперистите, които застрелват жертвите си отдалеч, обикновено не оставят някакви очевидни лични щрихи, когато убиват. Подписите са просто един измислен начин, чрез който обикновените хора си представят, че разбират какво чувстват серийните убийци, когато убиват.

Видовете подписи, които виждаме във филмите, винаги са много ясни. Върху всяка жертва е направено нещо специфично. Това помага за свързването на случаите със серийния убиец – нещо, което почти никога не се случва в реалния живот. Нямаше ли да е прекрасно, ако „Убиецът с пържените карофки“ тъпчеше с картофи устите на жертвите си, а „Усмихнатият убиец“ рисуваше усмихнат емотикон на коремите им? Това би било много полезно. За съжаление, нещата не се случват така, а профайлърите и психолозите твърдят, че подписите не са толкова очевидни, а са по-скоро чувство, което специалистите извличат, гледайки местопрестъплението. Подписът обикновено се описва след залавянето на серийния убиец, защото никой не е знаел какъв е той преди убийствата да бъдат внимателно анализирани.

В редки случаи серийният убиец може да има фетиш, който често се бърка с подписа. Роджър Киб, който действал през 80-те години в Северна Калифорния, обичал да реже дрехите на жертвите си. Той не подписвал работата си; просто се забавлявал по начина, който му доставял удоволствие. Тези фетиши наистина са полезни в свързването на убийствата, но не могат да се нарекат подписи. Жалко, че повечето серийни убийци са толкова скучни и не допълват с нищо странно убийствата си, за да улеснят разследването.

Какъв е подписът на Боби Джо Ленърд? Може би той обичал да пъха жените в килер? Не, това е по-скоро методът му на действие.

Мит №8: Методът на действие свързва серийният убиец с неговите престъпления

Методът на действие (modus operandi/MO) е още един злочест аспект от разследването на серийните убийци. Може би, когато престъпниците извършват други престъпления, те действат сравнително последователно. Ако извършваш престъпления редовно, да кажем два пъти в седмицата или всеки ден, би било доста глупаво да измисляш нови начини всеки път, когато го правиш. Ако си открил добър начин за влизане с взлом, напълно логично е следващият път да вземеш със себе си същите инструменти и да повториш същите стъпки.

Серийните убийци обаче не убиват много често. Настина не го правят. На някои от тях са им нужни години след престъплението и, когато отново прекрачат тази черта, те може да поправят нещо, което не се е получило предния път, или не им е донесло достатъчно удоволствие и тръпка. Серийният убиец може да реши да премине от нож към удушаване, защото при предишното престъпление се е порязал и цялата му кола е била омазана с кръв. Той може да реши, че иска повече време с жертвата си и да извърши убийството на закрито място, вместо в гората. Той може да реши да върже жертвата си, защото предишният път му е било трудно да я контролира и това го е раздразнило.

Използването на МО за свързване на престъпленията може да се окаже проблематично. Ако МО-то в една серия се промени, полицията вероятно няма да свърже убийствата и серийният убиец ще остане ненаказан. Гари Тейлър е един такъв сериен убиец. Неговият МО е меко казано хаотичен. Той започва криминалната си кариера, удряйки жените по автобусните спирки с гаечен ключ. След това започнал да ги обстрелва с пушка. После ги преследвал с мачете. По-късно започнал да измисля различни хитрини, за да ги изкара от апартаментите им. Той се обаждал по телефона и казвал на жертвата си, че е избухнал пожар в службата й, или някакъв друг спешен случай, и я нападал, когато тя се качвала в колата си. Освен това се представял за агент на ФБР. В края на кариерата си той отвлича две жени, завързва ги в мазето, застрелва ги в главата, и ги погребва в задния си двор. След това просто спира да убива и започва само да изнасилва, оставяйки жертвите си живи.

Очевидно МО-то на Тейлър с променял с нуждата му за контрол над определената ситуация. Ако полицията разследвала тези убийства на базата на МО, тя щяла да търси пет различни убийци!

Боби Джо Ленърд удушава Джени. Той слага тялото й в килер. Следващият път, той можел да реши да пререже гърлото на жертвата си. Той можел и да не скрие тялото в килер, ако сметнел, че то няма да бъде открито скоро там където е.

Мит №9: ФБР залавя серийните убийци

ФБР има програма, наречена Програма за задържане на жестоки престъпници. Когато се случи някое убийство, полицейските следователи трябва да попълнят подробностите за местопрестъплението в един безбожно дълъг формуляр. Тази бланка (ако изобщо е попълнена, тъй като много детективи не си правят този труд) се изпраща във ФБР, където информацията се добавя в базата с данни. По някакъв начин невероятното количество подробности за МО (дали жертвата е била гола или не, завързана или не и т.н.) се сравнява с други престъпления, и, о, чудо на чудесата, връзката между убийствата е установена.

Или поне са установени някои подобни на вид престъпления. Големият брой на серийните убийства, постоянно променящите се МО и подписи, и проблемът с неочакваното развитие на събитията (например убиецът не успява да изнасили жертвата, защото е прекъснат, или вместо пет пъти я намушква 50 пъти с нож, понеже тя го ядосва по някакъв начин), правят почти невъзможно точното определяне на някаква връзка.

Много по-ефективно би било съществуването на база данни, която да сравнява жертвите чрез техните роднини, общи приятели и познати, местожителство, работа, хоби, забавления и пътувания. Може би е по-добре ФБР да се рови във Фейсбук профилите на жертвите, отколкото в базата си данни.

Мит №10: Сегашните методи за залавяне на серийните убийци работят

Да, Убиецът от Грийн Ривър най-сетне бе заловен. Само 48 жени (повече или по-малко) по-късно и той е зад решетките. Петдесет и четири годишният Гари Риджуей се забавлявал в продължение на десетилетия на свобода и едва ли сега ще страда много при положение, че получава доживотна присъда на сребърен поднос. Един Бог знае колко пари са били похарчени за разследването, докато той убивал брутално жена след жена. Едва ли някой частен бизнес би оцелял, ако не успее да реализира сделка 48 пъти подред.

Типичният сценарий в едно разследване на серия убийства се движи по добре утъпкана пътека. Първо, полицията прави всичко възможно да не разкрива пред обществеността, че навън вилнее сериен убиец. Ако извадят късмет, местният вестник ще публикува само кратко съобщение и скоро всички ще забравят за престъплението. След това остава надеждата, че убиецът ще се премести в друга юрисдикция. Ако той не спре да убива, полицията продължава да отрича всякаква връзка между убийствата.

Когато гражданите започнат да протестират, полицията свиква няколко пресконференции, на които заявява, че органите на реда правят всичко по силите си и убиецът ще бъде заловен на всяка цена.

Ако убиецът не бъде заловен, няма място за тревога. Никой няма да си спомни за това обещание. Хората ще забравят дори, че на свобода има сериен убиец. С течение на времето страховете ще избледнеят и всички ще продължат с живота си.

Умножете този сценарии и ще видите, че по света се разхождат много повече серийни убийци, отколкото хората подозират.

Боби Джо Ленърд може би работи във вашия офис или обядва на съседната маса в ресторанта. Той може би е планирал да почука на вашата врата преди полицията да го арестува. Никога няма да узнаете колко близо може да сте били до възможността да станете поредната жертва на сериен убиец.

Извън стените на затвора има много повече серийни убийци, отколкото вътре в него. Докато не бъдат усъвършенствани методите за залавянето и осъждането на тези маниаци, можем спокойно да допуснем, че някой от нашите съседи е истинският Ханибал Лектър, от когото трябва да се пазим.