Веднага след избавлението си Захари Стоянов се опитва да разбере каква е съдбата на другарите му от едно овчарче, което случайно среща в планината.“Както му е редът и както го изисква българският обичай, дордето аз хапна, приятелят, който седна на едно коляно на тревата близо до мене, се заинтересува да узнае нещо по-подробно и по-обстоятелствено за моето положение в планината, за да знае кой му е ял хляба ни в туй, ни в онуй време.
- Как ти е името, братко? - попитах аз предварително.
- Иванчо - отговори той.
- В такъв случай аз не съм ял хляба на чужд човек и моето име е Иванчо - бе моят ласкателен отговор.
- Да не си и ти от другарите на попа? - попита Иванчо.
Аз настръхнах от думата поп и отговорих на запитвача нещо двусмислено, от което той нищо не можа да разбере, та затова
продължи разказа си с овчарска невинност:
- Преди два-три деня прекараха оттука башибозуците един поп, с много дълга брада и с вързани крака под коня отдолу. Неговото лице беше обляно с кръв, а снагата му, приказваха нашите чорбаджии, които го видели, била надупчена като решето с куршуми и сачми. Той вървеше най-напред, с един хубав кръст в ръце, който държеше отпреде си, като кога минува пренос в черкова. Подиря му вървеше един турчин, който носеше на ножа си една човешка глава, с руси подсукани мустаци, с червен калпак и с алено сукно отгоре, а отстрана имаше забодена една китка от паунови пера. Турците изкараха селяните да излязат и ги посрещнат. Ние помислихме, че тая глава е на някой войвода, но турците казали в селото; “Пезевенклер, хубаво го гледайте! Той щеше да ви стане крал.” Тая глава и попа откараха ги за Орхание. Казват, че тия били четирма души, от които единият избягал, а другият го хванаха тая заран, ей тука долу в реката...”