Фаворизирани и охулвани, идеалисти и ренегати, първите афиширали се като борци срещу тоталитарната система у нас имат коренно различна съдба след разграждането й.

Хора от различни прослойки, едни от тях се приспособиха към демокрацията и бяха нейни президенти като историка Желю Желев и нейни премиери като начеващия писател Филип Димитров. Но други така и не намериха свое поприще, а дори и прехрана. Някои десетилетия по-късно се оказаха милионери, а други издъхнаха в крайна нищета.

През комунистическото управление отявлените противници на режима пребивават в дълбока неизвестност. За първи път някакви хора се обявяват публично за опозиция повече от седмица след падането на Тодор Живков. Част от тях се показват на голям митинг на 18 ноември 1989 г. пред храма „Александър Невски"

и предизвикват небивал интерес сред тълпата, дошла да скандира какво ли не По-късно на този митинг е прикачено званието "първи опозиционен".

Все още е неясно кой и защо определи точно тези личности да заемат трибуната на стълбите пред черквата. Още тогава, а и днес има съмнения, че някои от тях са наместени там по замисъл на вездесъщата Държавна сигурност. Така разделителната линия между дисидентите е поставена още тогава.

Според набързо разлепените из София съобщения за митинга в инициативния комитет влизат: Анжел Вагенщайн, Марко Ганчев, Кирил Василев, Петър Берон, Румен Воденичаров, Вероника Николова, Георги Мишев, Иван Джаджев, Константин Тренчев, Петър Слабаков, Бойко Пройчев, Чавдар Кюранов, Стефан Гайтанджиев, Христо Ганев, Любомир Собаджиев, Алексей Шелудко, Александър Миланов, Иван Николов, Христофор Събев, Вяра Николова и Стефан Продев. А между участниците, макар да има и бивши политически затворници, преобладават хора от вътрешната опозиция в БКП, които са си живели добре при стария режим. Няма общ знаменател за всички.

За най-заслужили антикомунисти като дългогодишния затворник Илия Минев няма място на трибуната и тя става първият кръстопът в похода на опозиционерите Пренебрегването на антикомунистическата икона е описано през 2003 г. в книгата "Непримиримият Илия Минев" от Иван Гаджев:

"На 10 ноември чуваме с жената вечерта - Тодор Живков бил свален. А за мен - седмица след това, няма промени. Още идваха на празни приказки от ДС. По едно време престанаха. А никой не идва да ме информира, че вече съм свободен човек. Така и не смея открито да ида до гарата, защото имам чувството, че веднага ще ме задържат. Затова един приятел, който знаеше къде да чака с колата си, ме заведе в София. На 18-и се събра огромен митинг... Почнаха да говорят ораторите. Гледам плакат: "Искаме Илия Минев!" Наши приятели се подготвили, а аз нищо не зная. Търсят ме хора и ме заведоха до трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, гледам Кюранов. Вперил в мен един поглед, не ти е работа! Вика ми да не мърдам, така било наредено. И ми препречва пътя с коляно. Казах си - уж общественик, журналист, а се занимава с работа на долнопробен полицай! Аз не исках да го слушам, но техните хора ме избутаха. На Петър Берон момчетата, с ленти, ме изблъскаха..."

С над три десетилетия зад решетки Минев е политическият затворник с най-дълга присъда не само у нас, но и в цял свят. Лежал е повече и от Нелсън Мандела. Несломен, през 1988 г. той създава Независимото дружество за защита на правата на човека - първата опозиционна организация у нас.

След 1989 г., разочарован от случилото се на митинга, той е казвал, че това, което борците срещу комунизма са си представяли, не се е получило. Непримиримият бай Илия остава в забвение до края на живота си - над 10 от демократичните години

През това време преживява почти изцяло от подаяния на приятели. Под претекст, че има софийско жителство, общината в град Септември, където живее, не му отпуска социална помощ. Но казват, че и самият Минев упорито е отказвал да му се помага, защото това е било под достойнството му.

В мизерия и самота, незнаен за новите демократи, Минев умира в старчески дом в Пазарджик на 6 януари 2000 г. на 82-годишна възраст. Посмъртно обаче е удостоен с най-високото държавно отличие - орден "Стара планина".

В мизерия живее и друг член на първата опозиционна организация у нас - поетът Петър Манолов. На 11 януари 1989 г. Държавна сигурност нахлува в дома му и конфискува литературния и личния му архив, понеже е секретар на дружество на Минев. В отговор поетът обявява безсрочна гладна стачка.

Западните радиостанции с български редакции отразяват ежедневно протеста на пловдивския литератор, в негова подкрепа се изказват Константин Павлов, Радой Ралин, Блага Димитрова, Йордан Василев, Янаки Петров, Георги Мишев, Марко Ганчев, европейски писатели и правозащитни организации.

Здравословното му състояние с тревога се следи. Според медици от тогавашния ВМИ той е с остра форма на обезводняване, в урината му ацетонът се е повишил чувствително, започва атрофия на мускулатурата вследствие драстичното отслабване и има реална опасност за живота му. Около къщата на поета денонощно дежурят милиционери и тайни агенти. Тъй като скандалът добива силен отзвук на Запад, властта започва медийна кампания за дискредитиране дейците на дружеството. Авторът на поемата "Сто кръпки", който взривил с нея една от залите на Софийския университет, в момента е пенсионер.

Къде са днес други изявени дисиденти и как съдбата се е усмихнала на някои от тях, четете в хартиеното издание на "168 часа".