- Г- Папазов, спомняте ли си често плаванията, например за невъзможния път отвъд "ревящите четиридесет" около Южния полюс?
- Разбира се. Вече се навършват 25 г., а от пресичането на Черно море с корабна лодка изминаха 40 г. Направих обиколката, без да спирам на суша. Позабавих се малко, за да завърша обиколката на света пред нос Сан Антонио в Аржентина, от който бях тръгнал на 13 юни в 13 ч и 13 минути.
- Как поддържахте връзка тогава?
- С радиолюбителска станция се свързвах всеки ден със стотици хора. Антената ми не бе мощна и ме препредаваха от континент на континент. Казва се радиомостове - от Африка на Австралия, оттам на Нова Зеландия, а тя на Америка. За да се свържат с мен, първо, ми вземат координатите, за да насочат антените си. Това е едно от доказателствата, че съм обиколил света, защото
непрекъснато съм пеленгован от радиолюбителите,
които вписват координатите ми в дневник. Имаше периоди, в които нямах връзка с българи, но в същото време съм се свързвал дори с експедиция на Северния полюс. Съвсем случайно се оказахме познати, защото и Джуто е правила връзка с тях.
- Няколко пъти сте оцелявали на косъм?
- Два пъти се обръщах при това плаване. Първия път от новозеландската мрежа ми предложиха да дежурят по 24 часа, и то стотици хора, което е невероятно съучастие. Те са членове на екипажа в душата ми.
Така ми е тръгнало още от дете. Бях две-тригодишен, когато се разболях от абсцес на белите дробове, като по чудо съм оцелял, а след това на 18 г. имах рекорд по гмуркане. Живеехме на "Московска" срещу гроба на Вазов и един асансьор, който никога не е спирал, ме премаза. Досега имам белези. 6-годишен бях и замалко да ми откъсне главата. Учиха ме да ходя след това. Като проходих, родителите ми започнаха да правят маслосвет в "Св. София". Попът се отказа накрая, защото
като ме наметне с патрихила си, аз му отвързвах връзките
на обувките
- Знам, че сте имали тежка биография в онези години, когато преследваха хората заради произхода им...
- Не само аз, а и Джу - баща й е бил 17 г. на лагер. Татко беше на лагер, а на вратата ни пишеше "народен враг",
бяхме изселени във Велико Търново...
но всичко зависи от духа на човека. Слава Богу, родителите ми никога не се оплакваха. Винаги когато ги питаха: "Как сте?", отговаряха: "Прекрасно." И аз го научих от тях. Татко умря като изкопчия бетонджия на 56 години, на толкова починаха и чичовците ми. Не мога да кажа, че съм имал тежко детство, по-скоро мизерно. Много добре знам какво е мизерия, но не обичам хората, които се правят на жертви.
- Как успяхте при това положение да завършите висше образование?
- За да следвам, ме осиновиха други хора. Завърших Търговска гимназия и исках да уча физика. Тогава за първи път се кандидатстваше по диплома. Моята беше 5 и нещо и не можах да вляза. Трябваше да отида войник и за да не попадна в казармата, отидох да следвам в Свищов, където зам.-ректор беше бивш директор на една от фабриките на баща ми. Тъй че ме приеха с връзки. След един семестър се прехвърлих в София. След унгарските събития ме изключиха и се върнах в Свищов.
Когато ме изпъдиха, ме извика проф. Жак Натан, за да ми го каже. Заявих, че се срамувам, че в бившия Свободен университет могат да изключват без причина. Отговори ми: "Докато съм жив, кракът ти няма да стъпи тука." Така и стана - след три месеца почина. И аз се върнах.
- Как при тези обстоятелства успяхте да се преборите, за да организирате експедициите си?
- По две причини. Първата е, че западната преса през цялото време нашироко отразяваше плаванията ни. Дълго време бяхме българите, за които се пише само добро в чужбина. Втората е, че тръгнахме на нещо, за което никой не се наемаше, защото имаше много рискове. Бяхме почти като негрите, които имат успехи в спорта по липса на други възможности.
България не беше морска страна, нямаше морска традиция и много хора не можеха да направят разлика между плаване със спасителна лодка или с катер или яхта.
Спомням си, когато за първи път с корабна спасителна лодка стигнахме на Канарските острови - първата ни спирка след Гибралтар, излиза "Диарио", един от големите испански вестници. Още пазя броя -
на първа страница се мъдрят две снимки - ние с Джу и на Жискар д'Естен,
който в същия ден стана президент на Франция.
- През цялото време рискувахте си живота. Защо?
- Да. Въпреки това започнаха да говорят, че всеки може да го направи. Когато пресякохме Атлантика, много казваха: "Какво толкова - това е спасителна лодка, сигурно всеки може да се справи и т.н. Затова излязох с едно съобщение, че тя е наред и я давам на всеки, който желае да опита. Беше през 1974 г. Никой не пожела.
- Програмата "Планктон" с цел да се улесни финансирането на експедициите ли беше създадена?
- Не можех да тръгна, без да правя нещо смислено. Бях научен работник. А какво друго можех да направя, освен да измисля научна програма? В "Планктон" заедно с изследването на най-масовото спасително средство - корабната спасителна лодка, се занимавахме и с изследване на замърсяванията. Например
ЮНЕСКО приложи моята методика за визуално наблюдаване
на замърсителите
Затова се гордея, че бях част от програмата "Планктон". Тя имаше успех навсякъде, защото е хуманна. Няма да забравя как в сградата на ЮНЕСКО английският адмирал Дезмънд Скот, който е председател на междуправителствената комисия на ЮНЕСКО по океанография, точно под фреските на Пикасо даваше интервю за нашите експедиции. Пред френската телевизия той заяви, че сме най-добрите посланици на България. Когато ни покани в кабинета си, видях за моя огромна изненада, че на едната стена, на която е картата на света, бяха начертани маршрутите на спасителните ни лодки. Той написа и предговора на една от книгите ми.
- Много хора изпитват съмнения как са ви пускали на пътешествия, след като границите бяха затворени?
- По времето на "соца" не бих си позволил да не се върна, защото много хора си залагаха името за мене. Сега, когато стана въпрос за досиетата, много хора са ме питали и дали съм бил агент. Слава Богу, нито аз, нито Джуто сме били. Проверяван съм много пъти, защото бях и депутат, и ръководител в телевизията, и главен редактор... Навремето в телевизията правихме предаването "Архивите говорят" и бяхме първите, които влязохме в архива на МВР. Още тогава имах възможност да си прочета досието, но не пожелах. Няма да мога да приема, че някой от най-близките ми хора ме е предавал. Бих се чувствал зле.
Като кореспондент на в. "Демокрация" отидох в Любляна, когато Сърбия нападна Словения, бил съм в Латвия при опита за потушаване на протестите, а накрая присъствах и на Оранжевата революция в Украйна. Когато пътувах с лодката, прекарвах и дисидентска литература. Част от хората, за които бяха книгите, впоследствие бяха обявени от Комисията по досиетата, че са ченгета. Никой от тях не ме издаде.

- Защо останахте в България?
- Каквото и да кажа, ще прозвучи фалшиво - имам нужда от страната си. В цялата тази история ми се иска да говоря за доброто, което видях, отколкото за лошото покрай моите експедиции. Видял съм стотици пъти повече добро. И да не вярвах в хората, пак бих повярвал, защото буквално нямаше как по това време да стегнеш експедиция без помощ. Разбира се, прекрасно знам, че още след първата експедиция, след първия филм и книга, които направихме, ако бях на Запад, щях да имам средства сам да финансирам следващите плавания. Дори да помагам на ентусиасти.
- Все пак имахме през годините и други известни наши мореплаватели - капитан Георги Георгиев, Николай Джамбазов...
- И Слава Богу. Толкова е хубаво, че имаше.
Аз не съм конкурент на никого. За мене всеки е добре дошъл. Морето е огромно и има място за всеки и всякакви амбиции.
Въпросът ви ме подсеща, че всеки българин,
който беше минал поне
един океан, ставаше
Герой на
социалистическия труд
или Герой на България. Мене не ме направиха.
Иначе имам пълна колекция от ордени, включително и "Стара планина", който не го взех.
- Бяхте народен представител и член на НКС на СДС, в момента следите ли какво се случва в политиката?
- Естествено. Както винаги много неща ме ядосват, но и много неща ме радват. Оптимист съм и мисля, че много хора не са прави, говорейки за демокрацията и за прехода. България няма нищо общо с това, което беше преди 1989 г. Тя е неузнаваема. България има частна собственост, има относителна свобода на словото, има поне 30 пъти повече кръчми и кафенета и навсякъде всичко е по-свободно. Българинът може да пътува, може да се жалва, да хленчи и да псува свободно. Може да разправя вицове пред Министерския съвет за членове на правителството и да не ходи по лагери, по затвори и по скалъпени процеси. Велико нещо е свободата на словото и свободата на личността. Съзнавам, че много хора нямат нужда от нея, но никъде по света бъдещето не се е определяло от масите, а винаги от избрани хора. Мечтая за времето, в което гражданското общество у нас ще има тежката дума. Улицата, която по едно време беше презряна и от СДС, и от всички останали партии, продължава да има силата и ще я има. Убеден съм, че и след 300 години гражданските права и опазването на природата ще вълнуват хората с будна съвест. Това са двете вечни теми. Не случайно събитията през 1989 г. започнаха с тях.
- Все пак номенклатурата запази позициите си...
- Убеден съм, че в нашата ситуация
нещата бяха по-умно изиграни от бившите комунисти, отколкото
от опозицията
В самата опозиция имаше внедрени хора. Знам, защото съм очевидец на създаването на СДС и много дълго време бях в Националния координационен съвет. Доста организации съм създал из цяла България.
- Какво мислите в момента за опозицията?
- Не желая да говоря против СДС и опозицията. Много пъти и приятели, и журналисти са ме карали да се произнасям. Никога не съм го правил. Продължавам да съм седесар и продължавам да съм убеден в идеите на дясното, и то тъмнодясното. А това че
не случихме на ръководители в СДС
и продължаваме да не случваме, означава само временна криза.
- Означава ли това, че епохата е такава и у нас няма личности?
- Не съм убеден, че има епоха, която не ражда личности. По-скоро са задушавани. Щом като в Русия успяха да се появят, в Чехия, значи и у нас има. Толкова страни съм обиколил и с толкова много хора съм говорил - убеден съм, че ние сме много по-духовни и много повече сме наследили от античността, отколкото другите народи. Не случайно сме били съседи и на Древна Гърция, и на Византия.
- Сега с какво се занимавате, не ви ли се иска отново да тръгнете на пътешествие по море?
- Седя всяко лято поне по 4 месеца в Царево. Първо, защото ми харесва градът, който за разлика от другите по Черноморието е по-малко променен. Там живеят истински хора и съм пълен с приятели, които са рибари, яхтаджии и хора, свързани с морето. За съжаление и там има проблеми. Например бившият кмет загради пристанището. Всички чакаме тази ограда да бъде махната, защото освен на ветроходците, разгони мамата и на рибарите. Безобразие е да не разрешават на рибарите да се връзват на кея дори в буря. Навсякъде в морето помагаш на ближния си. Никъде не съм видял подобно нещо.
Морето винаги ме влече, но вече съм на 73 г. и трябва да си давам реална сметка за възможностите си. Мога да мина океан с яхта, но съм зле трениран - винаги искам да постигна повече, отколкото вече съм направил. След като пръв минах невъзможния път без спиране, и то през зимата, просто си отрязах клона.
- А ако пътуването е без екстремни преживявания, просто с една луксозна яхта да обикаляте и да се наслаждавате на гледката?
- Нямам усет за лукса. Мразя да ходя и в хотели, защото не обичам светска суета. И като журналист бях такъв - на два-три коктейла съм ходил само. Иначе си мечтая за южните морета - там е хубаво.
- Какво си спомняте най-ярко от плаванията?
- Ролята на Джуто. Огромната помощ, която ми оказа. Тя показа невероятна издръжливост, физическа и психическа устойчивост. Изпитанието беше голямо, тъй като спасителната лодка няма кил, не можеш да оставиш румпела и за две секунди. Много хора не подозират какви са рисковете. Ако от спасителната лодка ти падне шапката, не можеш да се върнеш да я вземеш. Представяте ли си ужаса, ако падне човек - можеш само да гледаш, защото няма кил и не можеш да се върнеш да го вземеш.
- При толкова пътувания нямаше ли и инциденти?
- Винаги сме се стремили да предвиждаме нещата. Затова още в началото

отидохме с Джуто и си отрязахме апендиксите

И на дъщеря ни Яна го отрязаха - доброволно. Все пак, общо взето, сериозни здравословни проблеми не съм имал, освен че един път ми простинаха бъбреците при последното плаване. Веднъж си изгорих ръката на двигателя, като обикаляхме с Джу и Яна близо до Панама. Срещнахме един руски кораб, на който ме превързаха. Но после, в океана, след като смъкнах превръзката, ръката ми взе да мирише. Виждах как ще я отрежат. Едвам, едвам се примъкнахме до Еквадор и там с антибиотик ме оправиха.
Навсякъде ни посрещаха радушно. Разбира се, от ЮНЕСКО също пращаха писма, че "Планктон" е историческа експедиция, и известяваха за нашето пристигане. Имахме право да вдигнем и флага на ООН, но не съм го правил. А след това легендата вървеше.